Така че клубът е повече от клуб, той е кралство, в което най-силните мъже в гората се борят за власт, а там няма място за Сюне. Той поглежда залата. Посветил ѝ е целия си живот. Няма семейство, няма хоби, няма дори куче. Скоро ще остане без работа и не знае от какво ще живее тогава, нито пък за какво. Но въпреки това не може да обвини някого, не и президента, не и треньора на юношите и определено не Петер. Бедният, сигурно още не знае, но ще го накарат да уволни Сюне, да вдигне брадвата и после да го обясни на медиите. Защото те трябва да са сигурни, че клубът е обединен и че стените си остават дебели.
Рано или късно всички спортни клубове трябва да решат какво искат да постигнат всъщност, а Бьорнстад не иска просто да играе. Ще заменят Сюне с треньора на юношите поради една-единствена, проста причина: когато говори с играчите си преди мачовете, Сюне им държи дълги речи за това как трябва да играят сърцато. Когато треньорът на юношите застане в съблекалнята, той казва само една дума: „Спечелете“. И юношите печелят. Не са правили друго от десет години.
Сюне просто не е сигурен, че това е всичко, от което трябва да се състои един хокеен клуб – момчета, които никога не губят.
Малката кола се движи по прясно почистените пътища. Мая обляга чело на стъклото потиснато – така, както може само едно петнайсетгодишно момиче. На юг е пролет, но в Бьорнстад като че ли има само два сезона. Тук зимата е толкова естествена, че лятото сякаш винаги изненадва всички. Жителите не успяват да свикнат със слънчевата светлина през тези два-три месеца, преди тя отново да им бъде отнета. През останалата част от годината чувството понякога е като че живееш под земята.
Ана я ощипва силно по ухото.
– Какво, по дяволите? – избухва Мая и разтърква лицето си откъм пострадалата страна.
– Скучно ми е! Да играем игра! – моли Ана разпалено.
Мая въздъхва, но не възразява. Защото обича сърбащата смути идиотка и защото са на петнайсет, а майка ѝ все ѝ напомня, че човек „никога отново няма да има такива приятели, каквито има на петнайсет, Мая. Дори ако запази приятелството си с тях. Просто няма да е същото като тогава“.
– Окей, слушай, какво предпочиташ – да си сляпа и да можеш да се биеш адски добре или да си глуха и да можеш... – започва Ана.
– Сляпа – отговаря Мая без колебание.
Това е любимата игра на Ана и те я играят още от малки. Успокояващо е, че въпреки всичко някои неща не се променят с възрастта.
– Дори не си чула алтернативата! – възразява Ана.
– Не ми пука за алтернативата. Не мога да живея без музика, но бих могла да живея, без да гледам досадната ти физиономия всеки ден.
– Смотла – въздъхва Ана.
– Мъпет – засмива се Мая.
– Добре, тогава това: винаги да си сополива или да ходиш с момче, което винаги е сополиво?
– Винаги да съм сополива.
– Това, че избра този отговор, говори страшно много за теб.
– Това, че изобщо задаваш такива въпроси, говори страшно много за теб.
Ана опитва да удари Мая по бедрото, но Мая се отдръпва и вместо това удря здраво приятелката си по ръката. Ана изпищява, после двете се засмиват една на друга. И на самите себе си.
Когато си на петнайсет, имаш приятели, каквито няма да имаш никога повече.
На предната седалка седи Лео, който цял живот е усъвършенствал техниката да игнорира честотите на звуковите вълни, идващи от кака му и от най-добрата ѝ приятелка. Обръща се към татко си и пита:
– Днес ще дойдеш ли да гледаш тренировката ми?
– Ами... ще опитам... но майка ти ще отиде! – отговаря Петер.
– Мама винаги идва – казва Лео.
Това е просто наблюдение на едно дванайсетгодишно момче, а не обвинение. Въпреки това Петер го възприема като такова. Поглежда към часовника на таблото толкова често, че накрая го почуква с пръст, за да се увери, че не е спрял.
– Стресиран ли си? – пита Ана от задната седалка, като използва тъкмо онази интонация, която може да накара човек да започне да хвърля предмети наляво-надясно, в случай че наистина е стресиран.