В една стая в една къща Ана седи свита до леглото на най-добрата си приятелка. В скута си държи лаптоп и от време на време поглежда към Мая, за да провери дали не се е събудила. После отново посещава онези места в интернет, където знае, че ще отидат всички в училище, когато разберат какво се е случило. Тракането на клавишите я отвежда все по-напред по спокойния интернет фарватер, изпълнен със стари статуси, случайни снимки на котки и смутита, отделни разочаровани мнения за изгубения финал на юношите. И нищо друго. Засега. Ана отново зарежда всички сайтове. Живяла е тук цял живот, знае колко бързо се разпространява информацията. Някой все ще познава някого, който има брат ченге, или пък приятел, който работи в местния вестник, или майка, която е сестра в болницата. Някой ще разкаже нещо на някого другиго. И адът ще се отприщи. Обновява всички страници, пак и пак, и пак. Натиска клавишите все по-настървено.
Туп. Туп. Туп. Туп. Туп.
Бенгт казва на отбора, че хотелът е резервиран, спонсорите плащат и момчетата могат да поръчват колкото си искат румсървис, да се наспят и да се приберат на сутринта. Играчите питат къде е Давид. Бенгт казва, че треньорът се връща в Бьорнстад, за да бъде на място, когато полицията пусне Кевин.
– Ами ако някой от нас също иска да тръгне сега? – пита Лют.
– Тогава ще го уредим, можете да избирате – казва Бенгт.
Нито един играч не иска да остане. Те са отбор и се връщат при капитана си. Вече са изминали половината път до дома, когато новината най-накрая избухва от екраните на телефоните им. Разбират защо Кевин е задържан, в какво е обвинен и кой е подал жалбата в полицията. Първо един играч казва: „За какво говорят? Видях ги на купона! ТЯ му беше навита!“. Обажда се втори: „Fucking bullshit[41]! Видях ги да се качват в стаята му и тя вървеше ПЪРВА!“. После трети констатира: „Как ли пък не е искала! Видяхте ли как беше облечена!?“.
Всеки един от младите мъже произнася отлично буквата „Р“. Първият, който казва „малката курва“, далеч не е последният.
В едно легло в една стая, пълна със стикове, шайби и хокейни фланелки, един малък брат се буди, защото най-добрата приятелка на сестра му с всичка сила хвърля един лаптоп в стената. Сякаш се надява, че хората, чиито мнения е прочела, ще се пръснат на хиляди парченца заедно с него.
34
Мира и Петер седят на ниското стълбище пред къщата. Не се докосват. Петер ясно си спомня предишния път, когато имаше такова разстояние помежду им. Понякога си мисли, че мъката ги задържа заедно; че макар Петер да не го заслужаваше, Мира остана при него, защото нямаше с кого другиго да дели спомените за Исак. Но веднага след смъртта на момчето беше обратното. Тогава мъката ги разделяше. Беше се превърнала в невидимо силово поле между върховете на пръстите им. Поле, което сега се появи отново.
– Аз съм... виновен – прошепва Петер.
Мира поклаща твърдо глава.
– Не говори така. Вината не е в теб. Не е в хокея. Това прок... недей... не му търси оправдания!
– Цял живот го е възпитавал клубът, Мира. Моят клуб.
Мира не отговаря. Юмруците ѝ са стиснати толкова силно и от толкова дълго време, че следите от ноктите няма да изчезнат няколко дни, след като ги отпусне. През целия си професионален живот е живяла за правото и закона, вярвала е в справедливостта и хуманизма, опълчвала се е на насилието и кръвното отмъщение. Така че от дъното на душата си опитва да прогони чувството, което я залива, но не успява да го спре. То нахлува безпощадно и опустошава всичко, в което вярва Мира.
Иска да го убие. Иска да убие Кевин.
Ан-Катрин и Глигана стоят на паркинга и чакат автобусът на отбора да се върне от финала. Ан-Катрин винаги ще си спомня как звучеше тишината в града тази нощ – като плътна глъчка, идваща от къщите със загасени светлини, където обаче всички бяха будни, а по телефоните и компютрите се препращаха съобщения, все по-ядосани и все по-ужасни. Хората в Бьорнстад не говорят много. Въпреки това понякога като че ли правят само това. Глигана я хваща внимателно за ръката:
– Трябва да изчакаме, Ан-Катрин. Не можем да се месим, преди... да сме разбрали със сигурност.
– Петер е един от най-добрите ти приятели.
– Не знаем какво се е случило, скъпа. Никой не знае какво се е случило. Не можем да се месим.