Ан-Катрин кима. Естествено, не бива да се бъркат. Всяка история си има две страни. Първо трябва да чуят версията на Кевин. Опитва се да си го втълпи. Всички богове, небеса и свети майки знаят, че се опитва.
Ана стои на пода, заровила засрамено лице в дланите си, а Мая седи стресната в леглото. По пода са пръснати части от лаптоп. Мира влиза и прегръща двете момичета.
– Ана, знаеш колко много те обичам. Като собствена дъщеря си ми.
Големи капки се стичат по носа на Ана и падат на пода. Тя избърсва лице, а Мира я целува по косата.
– Но трябва да се прибереш за малко, Ана. Имаме нужда да останем само... семейството.
Мая иска да възрази, не заради себе си, а заради Ана, но е твърде изморена. Когато външната врата се затваря, Мая отново си ляга. И спи, спи, спи.
Петер откарва най-добрата приятелка на дъщеря си у дома. Светлините в къщите са изгасени, но въпреки това той усеща погледите през прозорците. Ана слиза от колата, а на него му се иска да каже нещо, да бъде мъдър родител, който утешава, окуражава и възпитава. Но не му идват думи. Успява само да промълви:
– Всичко ще се оправи, Ана.
Ана се загръща плътно с якето си, оставя шапката си да падне над челото и опитва да изглежда сякаш вярва на Петер, заради него самия. Не успява. Той вижда как тих гняв кара момичето да трепери. Спомня си как веднъж преди няколко години Мира и Мая се скараха. Това беше едно от първите истински тийнейджърски избухвания на Мая и след разправията Мира седна сломена в кухнята и захлипа: „Тя ме мрази. Собствената ми дъщеря ме мрази“. Петер прегърна силно съпругата си и прошепна: „Дъщеря ти ти се възхищава и има нужда от теб. Ако някога се съмняваш в това, просто погледни Ана. От всички момичета, с които Мая можеше да стане най-добра приятелка, тя се спря на Ана, която е досущ като теб. Чувствата ѝ винаги са изписани на лицето ѝ“. Петер иска да слезе от колата, да прегърне Ана и да ѝ каже да не се страхува, но не е такъв човек. А и самият той е твърде изплашен, за да лъже.
След като колата изчезва по пътя, Ана се промъква вкъщи, буди кучетата и ги отвежда толкова далече в гората, колкото ѝ позволяват силите. После сяда на земята, заравя лице в козината им и заплаква отчаяно.
Кучетата дишат във врата ѝ, ближат ушите ѝ, бутат я с носове. Никога няма да разбере как може някой да предпочита хората пред животните.
Тази нощ в къщата на семейство Ович няма празни легла. Двете деца на Габи спят в леглото на вуйчо си, Адри и Катя – в това на мама, а мама – на дивана. Дъщерите казват, че могат да пренесат мебелите във всекидневната, но мама се развиква и те не смеят да настояват повече. На сутринта Габи се прибира от болницата с Бени, а сестрите и мама зяпват патериците и гипсирания крак, удрят Бени зад врата и се разкрещяват, че някой ден той ще ги довърши, че е целият им живот, че го обичат и че е магаре.
Бени спи на пода до леглото, където са племенниците му. По някое време се събужда и вижда, че двете деца са се свили до него с одеялата си. Спят с хокейните си фланелки. На гърбовете им е изписан номер шестнайсет.
Мира седи на ръба на леглото на дъщеря си. Когато Мая и Ана бяха малки, Петер се шегуваше колко са различни, особено когато спят. „След Мая дори не е нужно да оправяш завивките. След Ана трябва първо да преместиш леглото обратно на мястото му.“ Мая се будеше с езика на тялото на сънливо теленце. Ана се будеше с езика на тялото на пиян и ядосан мъж на средна възраст, който търси пистолет. Единственото общо, което хората откриваха между малките момичета, бе отношението им към собствените им имена: и двете мразеха произношенията „Маия[42]“ и „Анна“, защото светът беше пълен с тях. Мая никога не е била по-ядосана, отколкото когато за пръв път осъзна, че има и други деца с нейното име, което говори доста, като се има предвид, че тогава беше на онази възраст, когато е напълно нормално да настояваш пластмасовите дръжки на приборите да са същият цвят като храната, както и преди лягане да изпадаш в пристъпи на истерия, защото „тате, стъпалата ми са еднакво големи, а НЕ ИСКАМ ДА Е ТАКА!!!“. Но нищо не я ядосваше повече от това, че не е единствената, която носи името Мая. Защото за нея и Ана имената бяха лично притежание, физическа собственост, по същия начин като дробовете и зениците, така че в техните очи всички Маи и Анни бяха крадли. Понякога Мира си мисли, че момичетата се научиха да четат още като петгодишни само защото разбраха, че имената им са по-различни, когато са изписани с букви. Двете искаха да са всичко друго, но не и обикновени деца. Струва ѝ се, че оттогава са минали едновременно само миг и цял един живот.
42
На латиница името на героинята се изписва Maya, за разлика от традиционното шведско Maja. По-често двете имена се произнасят еднакво – Маия, но Maya може да се произнася и като Маиа или просто Мая. – Б. пр.