Хората порастват с такава неумолима бързина.
Петер затваря вратата безшумно. Закача ключовете от „Волво“-то в антрето. Двамата с Мира седят в кухнята с часове, без да продумат. Накрая Мира прошепва:
– Сега не става въпрос за нас. Важното е тя да преодолее всичко това.
Петер вперва поглед в масата.
– Мая е толкова... силна. Не знам какво да ѝ кажа, тя вече е... по-силна от мен.
Ноктите на Мира отново започват да се впиват дълбоко в кожата ѝ.
– Искам да го убия, Петер. Искам... искам да видя как умира.
– Знам.
Мира се разтреперва, когато той преодолява силовото поле и я прегръща. Въздишките им се сливат. Двамата сдържат усилено хлипанията си, за да не събудят децата. Никога няма да спрат да хвърлят вината за случилото върху самите себе си: адвоката и спортния директор.
– Не бива да се обвиняваш, Петер. Проблемът не е в хокея. Как се казваше... „Нужно е цяло село, за да се отгледа дете“? – прошепва тя.
– Може би там е работата. Може би сме в грешното село – отговаря той.
Родителите на юношите ги взимат от залата. Смълчани коли ги откарват в смълчани къщи. Преди разсъмване Лют отива до дома на Бобо. Не говорят много, просто споделят усещането, че трябва да направят нещо. Да действат. Вървят през града и събират още съотборници от къщите им. Движат се между дворовете като черен рояк. Стиснати юмруци под тъмното небе, диви погледи по празните улици. Час подир час, докато слънцето най-накрая изгрява. Чувстват се атакувани, преживяват всичко така, сякаш някой ги напада. Искат да извикат колко много означават за тях отборът, лоялността, любовта, колко много обичат капитана си. Но не им идват думи, затова опитват да намерят друг начин да го изразят. Вървят рамо до рамо като злокобна армия. Искат да защитят нещо. Като наранят някого. Като убият. Търсят си враг, какъвто и да е.
Амат се прибира и директно си ляга. Фатима седи тихо в другата стая. На сутринта хващат автобуса до залата. Там също никой не продумва. Амат си връзва кънките, хваща стика в ръка, засилва се бясно по леда, блъска се в далечния край на мантинелата. Не си позволява да се разплаче, преди да се е изпотил дотолкова, че сълзите му да не си личат.
В една вила една майка и един татко седят до една кухненска маса.
– Просто казвам, че... представи си, ако... – казва майката.
– Това ли ти е мнението за нашия СИН? Що за майка си, по дяволите, ако си МИСЛИШ НЕЩО ТАКОВА ЗА ДЕТЕТО НИ!!!??? – изревава таткото.
Тя поклаща съкрушено глава, свела поглед в пода. Той е прав, разбира се. Що за майка е? Прошепва, че не, разбира се, че не мисли така за сина им. Опитва да обясни, че просто всичко е обърнато с главата надолу, че в момента никой не разсъждава трезво, че трябва да опитат да поспят малко.
– Не възнамерявам да спя, докато Кевин е в полицията, това да ти е ясно! – заявява таткото.
Тя кима. Не знае дали самата тя някога отново ще може да заспи.
– Знам, скъпи. Знам.
В една друга вила друга майка и друг баща седят до друга кухненска маса. Преди десет години напуснаха Канада и се преместиха в Бьорнстад, защото това беше най-безопасното и сигурно място, което можеха да си представят. Защото изпитваха съкровена нужда да се намират някъде другаде, където да имат чувството, че не може да им се случи нищо лошо.
Сега не говорят. Цяла нощ не обелват и дума. Въпреки това и двамата знаят какво си мисли другият. „Не можем да предпазим децата си.“
Не можем да предпазим децата си не можем да предпазим децата си не можем да предпазим децата си.
35
Омразата може да бъде силно стимулиращо чувство. Светът става по-лесен за разбиране и по-малко ужасяващ, ако разделяш всички на приятели и неприятели, на добри и лоши, на ние и другите. Най-лесният начин да сплотиш една група не е чрез любов, защото любовта е трудна, поставя изисквания. Омразата е лесна.
Затова при конфликт винаги първо избираме страна. Защото е по-лесно, отколкото да опитаме да разберем две различни мисли едновременно. Второто, което правим, е да потърсим фактите, които потвърждават това, в което искаме да вярваме. Това, което звучи най-приятно и ни позволява да продължим да живеем живота си както обикновено. И накрая лишаваме враговете си от човешки облик. Това може да се постигне по много начини, но най-лесно е да им отнемем името.
Така че щом настъпва нощта и истината плъзва, никой в Бьорнстад не пише „Мая“ по телефона или компютъра, пишат „М“. Или „младата жена“. Или „блудницата“. Никой не споменава „изнасилването“, всички говорят за „обвинението“. Започва се с „нищо не се е случило“, продължава с „и да се е случило, било е доброволно“, ескалира в „и да не е било доброволно, тя е трябвало да се пази, какво си е мислила, че ще стане, ако се напие и се качи в стаята му?“. Започва с „тя го е искала“ и завършва с „тя си го е заслужила“.