– Ще си носиш треньорската дъска по време на раждането и ще опиташ да изготвиш стратегия за напъване с акушерката, защото сигурно ще има някой рекорд, който да се подобри. Ще възприемеш нормативите за тегло и височина като състезание. Ще бъдеш най-досадният, мрънкащ и страхотен баща на света.
Пръстите му блуждаят около пъпа ѝ.
– Мислиш ли, че той... или тя... детето... мислиш ли, че ще обича хокей?
Тя го целува.
– Страшно е трудно човек да те обича, без да обича и хокей, Даве. А е страшно, страшно, страшно трудно човек да не те обича.
Тя лежи по гръб, преплела плътно крака около неговите.
– Това с Кевин. С... всичко. Не знам какво да правя.
Тя прошепва без колебание:
– Върши си работата, скъпи. Не можеш да се месиш, не си полицай или прокурор. Ти си треньор по хокей. Върши си работата. Нали все това повтаряш на момчетата?
– Не знам какво искаш да направя... – пробва се директорът по телефона.
Дори не знае колко разговора като този е провел тази сутрин.
– ИСКАМ ДА СИ СВЪРШИШ РАБОТАТА! – крещи Маган Лют от другия край.
– Опитай да разбереш, че не мога да проведа полицейско разслед...
По микрофона барабани слюнка, когато Маган отговаря:
– Знаеш ли какво е това? Това е КОНСПИРАЦИЯ срещу целия хокеен отбор! Става дума просто за ЗАВИСТ!
– И... какво искаш от мен?
– Да си свършиш работата!!!
Стресиран и ядосан, Бобо слага няколко автомобилни гуми една върху друга, нарежда инструментите по местата им на стената и съблича мръсния си гащеризон.
– Трябва да тръгвам за училище, татко.
Глигана се почесва по брадата, поглежда сина си и може би иска да каже нещо, но и така да е, не знае какво.
Затова просто кима.
– Трябва да ми помогнеш да довършим това довечера.
– Имаме тренировка.
– Вечерта? Сезонът приключи!
– Доброволно е. Но всички ще са там. Заради отбора. Лют казва, че трябва да сме единни заради Кевин.
– Лют ли го казва? Вилиам Лют? – възкликва Глигана учудено.
Никога не е чувал някой в това семейство да говори за единност, но вижда в очите на сина си, че няма смисъл да спори, освен ако не иска да се скарат, затова изръмжава:
– Само не забравяй, че и тук имаш работа за вършене.
След като си взима бърз душ, Бобо се втурва навън. Ан-Катрин и Глигана го гледат през прозореца на кухнята. Виждат Лют и поне още десетима юноши да го чакат на улицата. Сега съотборниците ходят заедно навсякъде.
– Трябва да говорим с него, видях Мая в болницата, ВИДЯХ я. Не приличаше на момиче, което лъ... – започва Ан-Катрин, но мъжът ѝ поклаща глава.
– Не можем да се месим в това, Анки. Не е наша работа.
Жанет се бори с черната топка в стомаха си. Опитва да потисне болката в гърлото и мигрената, които получава, когато не е спала добре.
– Просто казвам, че трябва да поговорим с учениците за това. А не да се преструваме, че нищо не е станало.
Директорът въздъхва и размахва телефона си.
– Моля те, Жанет, не разбираш на какъв натиск съм подложен. Звънят ми цяла сутрин. Родителите са полудели. Обаждат се даже журналисти! Нямаме готовност да се справим с това!
Жанет пука кокалчетата на пръстите си. Прави така, когато е нервна, стар навик от хокея.
– Значи просто ще си мълчим?
– Да... не... ще... уф, просто няма да... допринасяме за разпространението на още слухове и спекулации. Какво им има на хората? Защо не могат просто да изчакат полицейското разследване да приключи? Нали затова имаме съдилища? Не можем да прескочим закона, Жанет, отговорността не е наша. Ако... ако това, което тази ученичка казва за Кевин... ако е вярно... ще се разбере. А в случай че не е вярно... трябва да сме сигурни, че не сме направили някоя глупост.
Жанет иска да изкрещи, но не го прави.
– А Мая? Ако днес дойде на училище?
Изражението на директора преминава от уверено през несигурно до паникьосано в рамките на няколко реплики.
– Разбира се, че няма да го направи. Нали няма да го направи? Мислиш ли, че ще го направи?
– Не знам.
– Няма да дойде. Едва ли. Тя... днес нямаш часове с нея, нали?
– Не, но имам часове с половината от играчите. Какво точно искаш да направя?
Директорът разперва примирено ръце.
– Ти как мислиш?
Седят скупчени в столовата, навели глави едни към други. Погледът на Вилиам Лют гори.
– Къде, по дяволите, е Бени? Някой виждал ли го е?
Останалите поклащат глави. Лют удря силно с юмрук по масата.
– Майка ми е уредила транспорт до Хед за всички ни, окей? Тръгваме точно преди обяд. Не казвайте на никого извън отбора. Ако учителите се вкиснат, да говорят с родителите ни. Окей?