– Само ще си навлечеш неприятности, ако седиш тук... – прошепва тя.
– Знам – казва Лео.
Малкият ѝ брат сяда до нея и започва да се храни. Изглежда невъзмутим насред морето от погледи.
– Тогава защо го правиш? – пита кака му.
Лео я поглежда с очите на майка им.
– Защото двамата с теб не сме като тях. Не сме мечките от Бьорнстад.
37
Почти всички дискусии за отношението на хората едни към други рано или късно завършват с аргумента за „човешката природа“. На учителите по биология никога не им е било лесно да го обяснят: от една страна, целият ни вид е оцелял, защото сме си сътрудничили и сме се подкрепяли, а от друга – сме се развили, защото най-силните индивиди винаги са процъфтявали за сметка на по-слабите. В крайна сметка винаги ще спорим къде е границата. Колко егоистични можем да бъдем? Доколкото сме длъжни да ни пука за останалите?
Винаги някой от спорещите ще се позовава на думи като „съпричастие“ и „хуманизъм“. Но това са просто думи. Всеки би могъл да отговори „представи си потъващ кораб“. Трудно е да спечелиш дебат срещу такава логика. Ако наистина се поставиш в екстремна ситуация, кого би спасил? Ако можеше да избереш само няколко души? Кого би извадил най-напред от ледената вода, ако местата в спасителната лодка са ограничени?
Семейството си. Винаги започваш със семейството си. Това се опитва да си втълпи. Студено ѝ е. Надула е всички радиатори и си е облякла четири слоя дрехи, но въпреки това трепери. Обиколила е всички стаи. Разчистила е тази на Кевин, отървала се е от всички чаршафи и калъфки, взела е всички блузи и панталони от коша за пране и ги е оставила в контейнери за стари дрехи далеч от къщата им. Обрала е с прахосмукачката всички потенциални копчета и е хвърлила в тоалетната всички потенциални следи от марихуана.
Защото е негова майка. И се започва от семейството.
Когато полицията дойде, тя отвори вратата, изпънала гръб. Адвокатите отбелязаха, че могат да протестират, да отлагат, да пречат, да заявят, че е несъстоятелно да се прави обиск и да се търсят съдебномедицински доказателства, след като жалбата е постъпила в полицията цяла седмица след предполагаемото престъпление. Но майката настоя да пусне униформените мъже в къщата. Повтори многократно, че семейството ѝ няма какво да крие, като не можеше да прецени дали опитва да убеди другите, или самата себе си. Не спира да трепери. Но е негова майка. Откъде да започне, ако не от сина си?
Таткото седи в кухнята, която се е превърнала в щабквартира. Телефонът звъни непрестанно, а хората в къщата стават все повече. Всички са разбиращи, грижовни, ядосани. Наранени. Атакувани. Готови са за война – не защото са го избрали, а защото приемат, че нямат избор. Марио Лют, един от приятелите на бащата, е най-шумен:
– Знаете ли какво? Семейството на момичето можеше да дойде да поговорим. Можехме да опитаме да решим въпроса помежду си. Но вместо това те изчакаха цяла седмица, до момента, когато знаеха, че ще ни навредят НАЙ-МНОГО. Отидоха с лъжите си в полицията ТОЧНО преди финала! Ако обвиненията бяха истина, защото не са съобщили направо? Защо им е да чакат една седмица? А? Да ви кажа ли защо? Защото някои хора в този град не могат да превъзмогнат собствената си завист!
Би могъл да нарече „семейството на момичето“ с името им. Андершон. Но така думите му биха имали много по-малък ефект. Сега няма нужда да казва нищо повече, теорията сама набира сила:
– Така става, когато оставиш спортния директор да си повярва прекалено. Дадохме му твърде много власт, мисли си, че притежава клуба. И сега не може да приеме, че е напът да загуби влиянието си, а, не мислите ли? Не може да приеме, че Кевин е по-добър, отколкото е бил той някога, че ръководството и спонсорите не се съобразиха с него и настояха Давид да поеме мъжкия отбор от Сюне. Нали? И сега спортният директор се опитва да замеси семейството...
Когато Давид пристига пред къщата, трима мъже на средна възраст стоят отвън като на пост. Той знае, че през нощта ще ги заместят играчи от юношеския отбор. Сякаш къщата се нуждае от охрана.
– Това прилича на сцена от „Кръстникът“ – измърморва Давид.
Отговаря му Фрак. Едрият мъж изглежда засрамен и тъкмо заради това се разсмива пресилено:
– Да, да, нали? Все едно Дон Корлеоне има нужда от помощта ни! Като че банда дебели спонсори биха могли да направят нещо...