Той се подсмихва и потупва шкембето си, опитва да звучи безгрижно, но накрая се предава, слага тежката си ръка върху рамото на Давид и казва:
– Знаеш как е, Давид, просто подкрепяме семейството. Нали го разбираш? Просто искаме да покажем, че сме... единни. Нали разбираш? Имам предвид... Никой не познава Кевин по-добре от теб. Боже, ти на практика си отгледал момчето, мислиш ли, че играч от твоя отбор би направил нещо като това, в което го обвиняват? А? Едно от твоите момчета? Нали разбираш защо сме тук?
Давид не отговаря. Това не е негова работа. Тук не си е на мястото. Защото с кого би започнал? Ако наистина се налага, кого би спасил пръв? На кого вярваш?
Кевин седи на леглото си. Изглежда дребен на фона на плакатите по стената, дрехите му като че ли са му твърде широки. Две нощи е спал в полицейско управление. Няма значение колко е удобно леглото или колко дружелюбно се държат служителите с теб – когато чуеш вратата да се заключва от външната страна тъкмо преди да си легнеш, нещо се случва с теб, всичко това ти влияе. Ето какво се опитва да си втълпи Кевин. Че не е имал избор, че вината не е негова, че това всъщност може би изобщо не се е случило. Къщата на родителите му е пълна с хора, които са били около него през целия му живот. Познават го. Още от дете Кевин е специален, избран, има определени очаквания към него. Затова не вярват, че е виновен, как изобщо биха могли да си го помислят? Знаят кой е. И няма да го разочароват. Ако зад теб стоят достатъчно хора, можеш да започнеш да вярваш в почти всичко, което излиза от устата ти.
Това се опитва да си втълпи.
Давид затваря вратата след себе си, застава пред леглото и вперва поглед в момчето. Всички десетки хиляди часове, които са прекарали заедно на леда, всички пътувания с автобуси напред-назад из страната, всички сандвичи от бензиностанции и игри на покер. Съвсем доскоро Кевин беше дете. Съвсем доскоро.
– Погледни ме и кажи, че не си го направил. За нищо друго не те моля – казва Давид.
Кевин го поглежда право в очите. Поклаща глава през сълзи. Прошепва с мокри бузи:
– Легнах си с нея, но тя го искаше. Тя ме молеше! Питай хората, които бяха на купона... shit, тренер... сериозно? Вярваш ли, че АЗ бих изнасилил някого? Защо ми е да го правя!?
Всички дни, посветени на бащи и синове, които Давид е прекарал на езерото с Кевин и Бени. Всичко, на което ги е научил. Всичко, което са споделяли. Догодина преминават в мъжкия отбор, заедно. С кого би започнал? Ако водата е ледена, но знаеш, че лодката не може да побере всички тела? Кого би пожертвал? Кого би спасил? Ако Кевин си признае, няма да пострада само той. Ще пострадат всички, които обича. Това се опитва да си втълпи.
Давид сяда на леглото на момчето и го прегръща. Обещава му, че всичко ще е наред. Че няма да го разочарова. Че се гордее с него. Лодката може би се разклаща, но вътре не влиза вода. Всички крака в къщата са сухи. Кевин се обръща към треньора и прошепва, сякаш отново е хлапе в долните класове:
– Днес има тренировка, нали? Може ли да дойда?
В една стая една майка седи на табуретка и си мисли за едно детство. Как с мъжа ѝ се прибираха от пътувания в чужбина, когато Кевин беше на десет-единайсет години, и заварваха същински хаос в къщата. Таткото винаги ругаеше, без да разбира колко заучена е бъркотията, но майката бързо започна да забелязва повтарящите се мотиви. Едни и същи вещи бяха разместени, едни и същи картини висяха накриво, а кошчето бе пълно със съдържанието на кутии за храна, които очевидно бяха изпразнени едновременно.
Разбира се, когато стана тийнейджър и започна да прави купони, Кевин се стараеше родителите му да заварват къщата така, сякаш той изобщо не си е бил у дома. Но преди това, когато бе малък и гордо заявяваше пред татко си, че не го е страх да остане сам, трябваше да се прибира вечерта преди родителите му да се върнат и да разхвърля цялата къща, за да не си личи, че през цялото време е спал при Бени.
В една кухня един татко седи на стол. Навсякъде около него приятелите и бизнес партньорите му разговарят на висок глас, но той вече не чува думите им. Знае, че положението му в този град, статутът му сред тези мъже… се дължи единствено на парите му. Никой от хората тук не играе голф с бедняци. Знае го, защото едно време беше беден. През целия си живот е бил перфекционист – не от суета, а като стратегия за оцеляване. Никога не е получавал каквото и да било гратис, нито е могъл да си позволява същата свобода като децата, родени в богати семейства. Убеден е, че в това се коренят успехите му; беше готов да работи по-здраво и да се бори по-безмилостно от всички останали. За да продължи да се стреми към перфектното във всяко едно отношение, не бива да допуска да стане мързелив или доволен. Не може да води такова съществуване наполовина, работното и личното му пространство са се слели, всичко в живота му е отражение на него като човек. Дори детето му. Една пукнатина във фасадата може да се превърне в цяла пропаст.