Може би искаше да поговори с Кевин, когато го взе от полицейското управление, но всяка дума излизаше от устата му като вик. Той, който се гордее, че никога не губи самообладание, никога не повишава глас, крещеше така, че цялата кола се тресеше. Може би искаше да се развика за случилото се, но му беше по-лесно да се развика за причината то да се случи:
– КАК, ПО ДЯВОЛИТЕ, СИ МОГЪЛ ДА СЕ НАПИЕШ СЕДМИЦА ПРЕДИ ФИНАЛА!?
По-лесно е да се говори за това, отколкото за същинския проблем. За един баща, който работи с цифри, математиката е най-поносимото обяснение: ако го нямаше X, то Y никога нямаше да се случи. Ако Кевин бе спазил обещанието си да не прави купон, ако не бе пил, ако не бе завел момиче в стаята си, тогава нямаше да имат този проблем.
Но сега таткото няма избор. Не може да си позволи да остави някого да разпространява лъжи за сина му, не може да приеме някой да напада семейството му. Когато се намеси полицията, когато Кевин бе свален от автобуса пред очите на целия град, когато започнаха да звънят журналистите от местния вестник, тогава двете страни се оказаха отвъд границата на мирните преговори. Вече е твърде късно. Бизнесът на таткото зависи от доброто му име; ако то бъде опетнено, животът на цялото семейство може да бъде съсипан. Така че не може да ги остави да спечелят, не може дори да ги остави да съществуват, не е достатъчно просто да им навреди. Трябва да ги преследва по всички възможни начини.
В тази къща вече няма правилно и грешно, има само оцеляване.
Давид и Кевин все още седят на леглото, когато таткото отваря вратата. Застава пред тях, блед и изморен, и обяснява сдържано:
– Разбирам, че сега предпочитате да мислите само за хокей, но ако изобщо искате да има мъжки отбор, където да играете през следващия сезон, трябва да ме изслушате внимателно. В клуба ще останете или вие, или Петер Андершон, няма компромисно решение. Дъщеря му лъже, а за това може да има хиляди причини. Може да е правила секс, защото е влюбена, а когато е осъзнала, че любовта ѝ не е споделена, си е измислила онова с изнасилването. Или може би баща ѝ е разбрал и се е вбесил, а тя е излъгала, за да се защити. За да продължи да бъде невинно малко момиченце в очите на родителите си. Кой знае? Петнайсетгодишните момичета са неразумни...
Давид и Кевин гледат безмълвно в пода. И двамата си спомнят как Кевин получаваше предложения от всички големи клубове, но отказваше да ги приеме, защото не искаше да напусне Бени и дома си. Защото се страхуваше. Давид бе човекът, който убеди баща му да го остави да играе за Бьорнстад. Обеща му, че тук момчето ще се развие много повече, че отрано ще получи място в мъжкия отбор и така ще постигне още по-големи успехи, когато стане професионалист. Таткото се съгласи, защото Давид щеше да стане треньор на мъжкия отбор, а и защото това решение направи фирмата му още по-популярна сред местните. Кевин беше бьорнстадско момче, баща му беше бьорнстадски мъж, всичко изглеждаше добре. Таткото е инвестирал много пари в този имидж. Сега посочва сериозно сина си и казва:
– Това вече не е игра. Петер Андершон изчака една седмица, преди да подаде жалба, защото е и-с-к-а-л полицията да те свали от онзи автобус. Искал е всички да го видят. Така че или той ще ни прогони от клуба, или ние заедно ще прогоним него. Няма друга възможност. Той ни обяви война.
Давид не казва нищо. Мисли за работата си. За отбора си. За всички часове. Един спомен отказва да напусне съзнанието му: видя Петер на паркинга, когато полицаите тръгнаха към автобуса. Видя го да стои и да чака. Бащата на Кевин е прав. Петер искаше да види всичко.
Кевин отваря уста, без да вдигне главата си. По пода капят сълзи и сополи, когато казва:
– Някой трябва да говори с Амат. Той... не съм направил нищо... знаете, че не съм... но Амат може би си мисли... той влезе в стаята и ни видя как... тя просто се ИЗПЛАШИ, разбирате ли? Избяга навън, но Амат може би си мисли... сещате се.
Давид не поглежда нагоре, защото не иска да види как го гледа таткото.
38
В живота има адски малко неща, по-трудни от това да признаеш пред себе си, че си лицемер.
Амат върви наполовина по банкета на пътя, наполовина в снега, запълнил канавката. Подгизнал е и му е студено, но мозъкът му се е вкочанил много преди краката. Намира се по средата между Хед и Бьорнстад, когато по пътя се задава стар „Сааб“, който спира на десет метра пред него. Амат върви бавно, колата го изчаква, отпред седят двама мъже на около двайсет и пет-трийсет години. Имат черни якета и предпазливи погледи. Той знае кои са. Не знае обаче кое е по-опасно: да ги гледаш в очите или не.