Петер не можеше да спечели спора, защото не искаше да признае какво мисли в действителност. Според него случилото се след изгонването на играча също не трябваше да се съобщава в полицията. Не защото обичаше насилието, не защото опитваше по някакъв начин да оправдае стореното от играча, а защото искаше проблемите на хокея да си се решават от хокея. Вътре в мехура.
Винаги е чувствал, че всичко това не може да се обясни на човек, който не обича спорт. Но вече не е сигурен, че може да убеди самия себе си. Не знае какво говори това за него.
Адски трудно е да признаеш, че си лицемер.
Президентът на клуба бърше ръце в панталоните си, усеща как потта се стича към кръста му. Цял ден е говорил по телефона, опитвал се е да отложи това възможно най-дълго, но вече няма избор. Заплахите за оттегляне на спонсорства и прекратяване на членства са твърде много, а всички го питат едно и също: „Ти на чия страна си всъщност?“.
Сякаш идеята е хокейните клубове да избират страна. Президентът се гордее, че представлява обществено движение, което не е обвързано с идеологии, религии или други убеждения. Не вярва в Бог, но вярва в спорта. И вярва също, че един хокеен клуб има обединяваща сила тъкмо защото се самоопределя просто като хокеен клуб. Трибуната е уникално място, което събира заедно богати и бедни, успели и неуспели, десни и леви, седмица след седмица. Колко още такива места са ни останали? И колко проблемни момчета е спасил хокеят от затвора и наркотиците? Колко пари спестява спортът на обществото? Как така всичко лошо, което се случва, е „проблем на хокея“, а всички хубаво е нечия чужда заслуга? Понякога това влудява президента. Хората не разбират колко работа се влага в един клуб. В хокея се иска повече дипломация, отколкото в щабквартирата на ООН.
Телефонът звъни отново. И отново. И отново. Накрая той се изправя, излиза в коридора и опитва да диша нормално, въпреки че гърдите го стягат. После отваря вратата на кабинета на Петер и казва тихо:
– Може би трябва да се прибереш, Петер. Докато всичко... отшуми...
Петер седи на стола си и не го поглежда. Вече е събрал нещата си в кутии. Дори не е включил компютъра си. Просто е чакал.
– Това твое мнение ли е, или просто те е страх какво мислят другите?
Президентът сбърчва чело.
– Да му се не знае, Петер, разбираш много добре, че смятам тази... ситуация... за ужасна! Просто ужасна! Това, което... което... преживява дъщеря ти...
Петер се изправя.
– Мая. Можеш да кажеш името ѝ. Всяка година идваш на рождения ѝ ден. Ти я научи да кара колело, помниш ли? Точно тук, пред залата.
– Просто опитвам... моля те, Петер... ръководството просто се опитва да се справи с това... отговорно...
Веждите на Петер потрепват, това е единственото физическо проявление на непоносимата огнена стихия, която бушува вътре в него.
– Отговорно? Нека позная. Ръководството би искало да решим всичко „вътрешно“? Да не бяхме намесвали полицията и медиите, а просто „да се погледнем в очите и да поговорим“? Такива разговори ли водеше по телефона днес? Това беше ИЗНАСИЛВАНЕ! Как може да се реши ВЪТРЕШНО!?
Петер вдига кутиите и тръгва към коридора. Президентът се отмества от пътя му, прокашля се отчаяно и казва:
– Дума срещу дума, Петер. Аз... трябва първо да помислим за клуба. Ти би трябвало да го разбираш по-добре от всички. Клубът не може да заеме позиция...
Петер не се обръща, когато отговаря:
– Клубът зае позиция. Точно това направи.
Прибира кутиите в багажника, но оставя колата на паркинга. Крачи бавно през своя град, без да знае къде отива.
Директорът на училището едва успява да затвори телефона, преди той да звънне отново. Глас след глас, родител след родител. Какви отговори искат? Какво очакват? Това е работа на полицията и на съда, нека те да се оправят. Все едно той си няма достатъчно грижи. Майката на момичето е адвокат, а таткото на момчето е най-влиятелният мъж в града. Дума срещу дума. Кой да застане по средата? Това няма как да е работа на училището. Затова директорът повтаря едно и също, на всички:
– Моля ви, не политизирайте случая. Каквото и да правите, само не превръщайте проблема в политически!
Едно от предимствата да има брат в охранителна фирма е, че покрай всички среднощни сигнали и фалшиви тревоги Жанет е придобила някои специални познания за архитектурния дизайн на училищната сграда. Знае например за едно малко помещение на последния етаж, където има стълба, по която коминочистачите се качват на покрива. Там горе, зад една вентилационна шахта точно над столовата, един учител може да изпуши цигара, без да го спипат нито учениците, нито директорът. Има дни, когато човек се нуждае от това повече от обикновено.