Фрак вярва в трудните въпроси и простите отговори. Какво става с един град, който не расте? Умира.
Петер влиза в магазина. Всички го виждат, но никой не го гледа. Персонал и клиенти, млади и стари, приятели и съседи, всички се отдръпват от пътя му. Скриват се зад рафтовете, правят се, че сравняват цени и преглеждат списъци с покупки. Само един човек го поглежда право в очите.
Фрак стои на вратата на офиса си. Отговаря на погледа на Петер. Какво е един спортен директор? Какво е един капитан на отбор? Какво е един приятел от детинство? Фрак пристъпва колебливо напред, отваря уста, сякаш за да извика нещо, но Петер поклаща бавно глава. Никога няма да узнае, че дъщеря му направи същия жест към Ана в столовата, защото не искаше омразата към нея да се насочи и към приятелката ѝ, но сега той повтаря стореното от нея.
Фрак се връща обратно в офиса си и затваря вратата, а срамът му е същият срам, който изпитват всички приятели. Хората в този град ги бива да се срамуват. Започват да тренират отрано.
Бащата на Кевин не изчаква отговор, просто потрива длани и се засмива.
– Вече е март, а още е студено, никога няма да свикна с това. Да влезем ли в колата?
Амат сяда смълчан на седалката; затваря вратата така, сякаш се страхува, че може да я счупи. Каросерията мирише на кожа и парфюм. Бащата на Кевин поглежда към кооперациите.
– Израснах на място, което изглеждаше почти по същия начин. Мисля, че моята кооперация беше един етаж по-ниска. Баща ви не живее с вас, така ли?
Задава въпроса директно и просто. Точно както сключва всичките си сделки.
– Умрял е във войната, когато съм бил бебе – отговаря Амат и примигва бързо.
Мъжът забелязва това, въпреки че не се е обърнал към момчето.
– И моята майка ни гледаше сама. Мен и трима братя. Най-тежката работа на Земята, а? Майка ти има малко проблеми с гърба, нали?
Амат опитва да го прикрие, но мъжът вижда как веждите му потръпват. Затова продължава отзивчиво:
– Знам един добър физиотерапевт. Ще се погрижа да дойде тук.
– Би било много мило – смотолевя момчето, като избягва да гледа мъжа в очите.
Бащата на Кевин разперва леко ръце.
– Всъщност съм изненадан, че все още никой ДРУГ не ѝ е помогнал. Някой от клуба би трябвало да я попита как се чувства, не мислиш ли? Майката ти откога работи там?
– Откакто се преместихме тук – признава Амат.
– В този град трябва да се грижим едни за други, не мислиш ли, Амат? В нашия град и в нашия клуб хората си помагат – казва мъжът и му подава визитна картичка.
– Това номерът на физиотерапевта ли е? – пита Амат.
– Не. Това са контактите на мениджъра на отдел „Човешки ресурси“ на една фирма в Хед. Помоли майка си да му се обади и той ще ѝ уреди интервю. Офис работа, никакво чистене. Малко администрация, архивиране, такива работи. Тя знае езика добре, нали?
Амат кима малко по-рязко, по-въодушевено, отколкото му се иска.
– Да! Да... да... естествено!
– Добре тогава. Просто трябва да се обади на този номер – казва бащата на Кевин.
После мълчи дълго. Сякаш само за това е дошъл.
Какво е една група? Нищо, ако питаш Групата. Те не съществуват. Мъжете, насядали по масите в „Кожуха“, нямат нищо общо помежду си, освен това, че са мъже. Най-възрастните са на повече от четиресет, най-младите дори не са пълнолетни. Някои имат мечки, татуирани на шиите, някои – на ръцете, а много от тях изобщо нямат татуировки. Някои имат добра работа, други – лоша работа, много от тях изобщо нямат работа. Една част имат семейства, деца, дългове за погасяване, и ходят на екскурзии, а друга част живеят сами и никога не са напускали Бьорнстад.
Тъкмо това е проблемът, когато полицията опита да ги идентифицира като „Групата“: те имат нещо общо само когато ги видиш заедно. Веднага щом се отделят на повече от метър едни от други, те са просто индивиди.
А какво е един клуб? Ако питаш тях, клубът е техен. Не на копелетата, които ходят на мачове с костюми. Спонсори, ръководство, президент и спортен директор – всички те са заменяеми. Могат да изчезнат само за един сезон, но клубът остава, както и Групата. Тя не съществува, но винаги я има.
Невинаги се държат заплашително. Рядко са агресивни, когато няма мач и привърженици на други отбори наблизо. Но не забравят от време на време да напомнят на костюмарите на кого принадлежи клубът. И какво ще се случи, ако изложат на риск оцеляването му.
Рамона стои зад бара. Около масите ѝ са насядали мъже с черни якета. Те са най-грижовните момчета, които познава, купуват ѝ храна и сменят крушките в апартамента ѝ още преди да ги е помолила. Но когато веднъж ги попита защо мразят Петер толкова много, погледите им почерняха и един от тях отвърна: „Защото на онзи мръсник никога не му се е налагало да се бори за хокея. Получил е всичко наготово. Затова се страхува, играе по свирката на спонсорите, поставя шибаните им търговски интереси над тези на клуба. Всички знаят, че самият той е израснал на трибуната за правостоящи, но сега спонсорите искат да ни разкарат от същата тази трибуна и да ни заменят с проклети семкаджии, а той не казва нищо. Всички знаят, че обича Сюне като баща и че не иска Давид да бъде треньор на мъжкия отбор, но си държи езика зад зъбите. Какъв мъж е това? Как да го оставим да бъде спортен директор на клуба ни?“.