Естествено, всички в Бьорнстад мразят големия град. Изпитват постоянен гняв заради това, че всички природни ресурси са тук в гората, но всички пари отиват някъде другаде. Понякога ѝ се струва, че тъкмо заради това местните хора обичат негостоприемния климат – защото не всеки може да го понесе. Това им напомня за собствената им сила и упоритост. Първата местна пословица, на която Петер научи Мира, бе: „Мечките серат в гората, а всички останали са срали на Бьорнстад, затова тукашните се оправят сами!“.
Свикнала е с някои от аспектите на живота тук, докато други няма да проумее никога. Като това как може в град, където всички ловят риба, да има точно нула ресторанта за суши, или пък защо хора, които са достатъчно корави, за да живеят на климат, който дори дивите животни едвам издържат, не могат просто да кажат какво имат предвид. Тишината в Бьорнстад винаги върви ръка за ръка със срама. Мира помни какво ѝ отговори Петер, когато го попита защо всички тук мразят хората от големите градове толкова много: „Хората от големите градове се срамуват твърде малко“. Той самият все се притеснява какво ще си помислят другите. Когато ги поканеха на вечеря, направо се побъркваше, ако Мира купеше твърде скъпа бутилка вино. По същата причина бе отказал да се преместят в някоя от по-скъпите вили във Възвишението, въпреки че със заплатата на Мира можеха да си го позволят. Останаха в малката си къщичка в средата на града чисто и просто от вежливост. Петер не отстъпи дори когато Мира опита да го изкуши с „повече място за плочите“ му.
Десет години, а Мира все още не се е научила да живее с Бьорнстад и жителите му, само да съществува редом с тях. А от тишината все още ѝ се приисква да си купи тъпан и да тръгне с него по улиците като на карнавал. Усилва звука на уредбата. Барабани по кормилото. Припява си толкова бурно, че почти излиза от пътя, когато косата ѝ се оплита в ръба на огледалото за обратно виждане.
Защо се вълнува от спорт? Не го прави. Вълнува я човекът зад спорта. Защото си мечтае за едно лято, само едно, през което мъжът ѝ ще може да погледне града си в очите, без да сведе глава.
Гръдният кош на Сюне се свива и разширява под тежките му рамене, докато той върви към входа на ледената пързалка. За пръв път в живота си се чувства на реалната си възраст. Тялото му се движи отпуснато като торба медузи, която някой е облякъл с анцуг. Но както става всеки друг ден, след като отваря вратата, Сюне бива обзет от голямо спокойствие. Това е единственото място на света, което наистина разбира. Ето защо опитва да си спомни това, което е получил, а не това, което смятат да му отнемат. Цял един живот в служба на спорта, това е повече, отколкото болшинството от хората могат да кажат за себе си. Той бе благословен с няколко магически мига и видя раждането на двама легендарни таланти.
Гръмогласниците от големите градове никога няма да проумеят какво означава в един мъничък хокеен клуб да изгрее велик играч. Като да видиш череша да цъфти насред замръзнала градина. Може да чакаш години, цял живот, или дори няколко, и пак би било чудо, ако видиш такова нещо дори един-единствен път. Два пъти би било невъзможно. Навсякъде, освен тук.
Първият път беше Петер Андершон. Оттогава са минали повече от четиресет години. Сюне, тогава новоназначен за треньор на мъжкия отбор, го забеляза в хокейната академия. Кльощаво, дребно лапе с твърде големи ръкавици, баща алкохолик и синини, за които никой не питаше, въпреки че всички ги виждаха. Хокеят обърна внимание на момчето, когато никой друг не го правеше. Промени живота му със смайваща сила. Един ден лапето стана мъж и издигна отбора, който тогава беше отписан от всички и пред фалит, до второ място в страната. След това издигна самия себе си до НХЛ, изминавайки невъзможния път от гората до звездите. Преди трагични обстоятелства да го лишат от всичко.
Тогава, след погребението, именно Сюне се обади в Канада на Петер и Мира и им каза, че Бьорнстад се нуждае от спортен директор. Че все още има клуб и град, които се нуждаят от спасяване. А Петер имаше нужда да спаси нещо. Ето как семейство Андершон се прибра у дома.
Вторият път беше преди около десет години. Сюне и Петер бяха хората, които се отделиха от живата верига в гората, защото Сюне разбираше, че издирват хокеен играч, докато всички останали си мислеха, че издирват обикновено момче. На разсъмване намериха Кевин при езерото, с измръзнали бузи и мечи поглед. Петер отнесе седемгодишното момче у дома. Сюне вървеше тихо до него, дишайки дълбоко през носа. В Бьорнстад отново миришеше на череши посред зима.