– Никога не съм виждал смисъла. Винаги съм си представял, че чрез леда природата се опитва да ни помоли да стоим далеч от водата.
Бени се засмива.
– Защо тогава искаш да се научиш сега?
– Защото ти обичаш да се пързаляш. Бих искал да разбера... нещо, което обичаш.
Басистът докосва ръката на Бени, Бени не я дръпва, но се изправя и разваля магията.
– Трябва да тръгвам.
– Не – моли басистът.
Бени все пак тръгва. Излиза през вратата, без да каже нищо повече. Снегът пада заедно със сълзите му. Момчето оставя мракът да го погълне, без да се съпротивлява.
Когато се счупи прозорец, стаята може да се изпълни с такова невъобразимо количество парченца, че да изглежда невъзможно всички да идват от едно-единствено стъкло. Донякъде както малко дете може да обърне кутия с мляко и да наводни целия под на кухнята, сякаш течността се разширява до безкрайност, щом напусне опаковката.
Този, който чупи прозореца, се е приближил до къщата, застанал е почти до стената и е замахнал с всичка сила, така че камъкът да отлети колкото се може по-навътре в стаята. Така и става. Той отскача от един гардероб и се приземява върху леглото на Мая. Стъклата заваляват, толкова бавно и пеперудено леко, че биха могли да бъдат ледени кристали или малки бляскави късчета диамант.
Петер и Мая го чуват въпреки шума от китарата и барабаните. Втурват се от гаража в къщата. В стаята на Мая нахлуват минусови температури, Лео стои на пода с отворена уста и се блещи към камъка. На него с червени букви е изписано „КУРВА“.
Мая първа си дава сметка за реалната заплаха, на Петер му трябват няколко секунди да разбере кого всъщност го грози смъртна опасност. Втурват се един след друг към входната врата, но е твърде късно. Тя е отворена. „Волво“-то вече е потеглило.
Четирима са, двама бягат пеша, двама са на колелета. Тези с велосипедите нямат шанс. Снегът по тротоарите още е дълбок до глезените, така че могат да карат само в коловозите по средата на пътя. Мира натиска педала на газта толкова силно, че широкият автомобил излиза на пътя и настига колелетата само за двайсет метра, като се тресе и ръмжи. Кракът на Мира дори не е близко до спирачката. Те са само деца, на по тринайсет-четиринайсет години най-много, но погледът на майката е празен. Едно от момчетата се обръща, фаровете го заслепяват. Ужасено, то скача в движение от колелото, плъзва по снега с главата напред и се удря в една ограда. Другото момче успява да стори същото точно преди бронята на „Волво“-то да се забие с всичка сила в задната гума и да запрати колелото на земята.
Панталоните му са скъсани, а брадичката му е покрита с кръв. Мира спира колата и слиза. Отваря багажника и вади отвътре един от стиковете за голф на Петер. Хваща го с две ръце и тръгва право към момчето на земята. То плаче и крещи, но Мира не се трогва, не чувства нищо.
Мая се втурва навън по чорапи и тръгва след „Волво“-то, татко вика името ѝ, но тя не се обръща. Чува трясъка, когато колата прегазва колелото, вижда тялото на момчето да се носи безтегловно във въздуха, червените стопове пробождат очите ѝ и Мая различава фигурата на майка си, която излиза от колата си. Багажникът се отваря, стикът е изваден, подгизналите чорапи на Мая се хлъзгат по леда, краката ѝ са разкървавени, тя пищи, докато от гласа ѝ остават само дрезгави хрипове.
Мая никога не е виждала по-изплашен човек. Малките ръце хващат стика за голф иззад гърба ѝ и събарят майката на земята. Щом поглежда нагоре, Мая я хваща здраво и крещи, но Мира не разбира какво. Никога не е виждала такъв ужас.
Момчетата се изправят на крака и се махат оттам, куцайки. На улицата остават майка и дъщеря, и двете плачат истерично, майката продължава да държи стика за голф в стиснатите си юмруци, а дъщерята я люлее в прегръдките си и я успокоява:
– Всичко е наред, мамо, всичко е наред.
Прозорците на околните къщи са тъмни, но те знаят, че всички са будни. Мира иска да се изправи и да им се развика, да хвърля камъни през ТЕХНИТЕ проклети прозорци, но дъщеря ѝ я държи здраво и двете просто седят насред пътя и дишат в кожата на другата. Мая прошепва:
– Знаеш ли, че когато бях малка, другите родители в детската градина те наричаха „вълчицата“, защото се страхуваха от теб? И всичките ми приятели искаха да имат майка като теб.
Мира изхлипва в ухото ѝ:
– Не заслужаваш такъв проклет живот, скъпа, не заслужаваш...
Мая хваща бузите на майка си и я целува по челото.
– Знам, че би убила за мен, мамо. Знам, че би дала живота си. Но ще се справим с това, ти и аз. Защото съм твоя дъщеря. Имам вълча кръв.