Петер ги вдига и ги отнася във „Волво“-то. Първо дъщерята, после майката. Подкарва бавно колата назад по улицата. У дома. Колелетата остават да лежат в снега, на следващия ден ги няма. Никой от живеещите на тази улица няма да говори за това.
41
Утрото се издига над Бьорнстад, безучастно към малките съдби на хората, живеещи там долу. Парче картон е залепено от вътрешната страна на счупен прозорец, а брат и сестра спят изтощени един до друг на матраци в хол, далеч от всякакви стъкла. Лео се свива на кълбо до Мая в съня си, както правеше, когато се промъкваше в стаята ѝ, когато бе на четири и бе сънувал кошмар.
Петер и Мира седят в кухнята и се държат за ръце.
– Мислиш ли, че не съм достоен мъж, защото не мога да се бия? – прошепва той.
– Мислиш ли, че не съм достойна жена, защото мога? – пита тя.
– Аз... трябва да отведем децата оттук – прошепва той.
– Не можем да ги предпазим. Няма значение къде сме, скъпи, не можем да ги предпазим – отговаря тя.
– Така не може да се живее, не може – ридае той.
– Знам – казва тя.
После го целува, усмихва се и прошепва:
– Но не си недостоен мъж. Ти си истински, истински мъж в много други отношения. Например НИКОГА не признаваш, че си сгрешил.
Петер отговаря в ухото ѝ:
– И ти си истинска жена. Най-истинската, която съм срещал. Например ИЗОБЩО не може да ти се вярва на камък-ножица-хартия.
Смеят се, и двамата. Дори в такава сутрин. Защото могат и защото трябва. Тази благословия все още им принадлежи.
Рамона стои на входа на „Кожуха“ и пуши, улицата е пуста, небето е черно, но тя все пак вижда кутрето отдалече, въпреки лошото време. Сюне се задава в мрака, поклащайки се. Дрезгавата кашлица на Рамона вероятно би представлявала кикот, ако бе пушила по-малко. Четиресет-петдесет години по-малко.
Сюне вика, на кутрето изобщо не му пука. Скача върху дънките на Рамона и започва да драска с лапи, настоявайки за внимание.
– Старче, да не си си взел куче? – ухилва се тя.
– Непокорен малък звяр, скоро ще го направя на сандвичи! – измърморва Сюне, но любовта му към косматото животинче не може да се скрие.
Рамона кашля.
– Кафе?
– С капка уиски?
Тя кима. Двамата влизат и изтупват обувките си. Пият, докато кучето се залавя усърдно и търпеливо да яде крака на един стол.
– Предполагам, че си чула – казва Сюне натъжено.
– Да – казва Рамона.
– Срам. Ето какво е – срам.
Рамона му сипва още алкохол. Сюне дълго се взира в чашата.
– Петер минавал ли е оттук?
Тя поклаща глава и вдига вежда към стария мъж, с което като че ли го пита „говорил ли си с него?“. Сюне поклаща глава.
– Не знам какво да му кажа...
Рамона не отговаря. Разбира го твърде добре. Колкото лесно, толкова и трудно е да поканиш някого на кафе.
– Клубът вече не е твоя работа, Сюне – смотолевя тя.
– Все още не съм изритан официално, явно са забравили да го сторят покрай всичко... това. Но... да. Така е, разбира се. Вече не е моя работа.
Рамона налива още уиски. Сипва и капка кафе. Въздъхва дълбоко – както заради Сюне, така и заради себе си.
– Тогава за какво говорим? Стара лелка и дърт чичко, седнали да дрънкат. По-добре си пийни.
Сюне ѝ се усмихва криво.
– Винаги си била голям психолог.
– Барман. Просто ти си твърде стиснат, за да отидеш на истински психолог.
– Липсва ми Холгер.
– Липсва ти само когато те хокам.
Сюне се засмива толкова силно, че кучето подскача. Излайва раздразнено, след което се връща към дъвченето на стола.
– Всъщност ми липсва само да слушам как хокаш Холгер.
– И на мен.
Още уиски. И малко кафе. Тишина и спомени, неизречени думи и потиснати изречения. Накрая Сюне казва:
– Това е позор. Стореното от Кевин. Проклет позор. Но се тревожа за клуба. Оцелял е вече близо седемдесет години, но дявол да ме вземе, не знам дали през следващия сезон все още ще го има. Опасявам се, че ако момчето бъде осъдено, хората ще опитат да хвърлят вината за действията му върху хокея. Навсякъде дебнат разни академици, които само чакат нещо такова. Сега потриват доволно ръце, готови да обвинят хокея.
Рамона му удря шамар толкова рязко и силно, че дебелият дърт чичко едва не пада от високия стол. Ядосаната стара лелка от другата страна на бара изръмжава:
– Затова ли дойде тук? Да ми ги разправяш тия? Боже... мъже. Вие никога не сте виновни, нали? Кога ще признаете, че не „хокеят“ възпитава тези момчета, ВИЕ ги възпитавате. Навсякъде, по всяко време, попадам на мъже, които приписват собствените си грешки на неща, които те сами са измислили. „Религията разпалва войни“, „оръжията убиват хора“, все същите проклети глупости!