– Аз... нямах пред... – пробва Сюне, но му се налага да залегне, тъй като Рамона отново опитва да го перне с дланта си.
– Ще си затваряш устата, когато говоря! Скапани мъже! ВИЕ сте проблемът! Религията не воюва, оръжията не убиват, а на теб трябва да ти е ясно, че хокеят на лед никога не е изнасилил никого! Но знаеш ли кой прави това? Кой воюва, убива и изнасилва?
Сюне се прокашля.
– Мъжете?
– МЪЖЕТЕ! Все същите проклети мъже!
Сюне се размърдва нервно. Кутрето се е свило засрамено в ъгъла. Рамона оправя косата си с ненужно усърдие, довършва съдържанието на чашата си и признава пред себе си, че явно тая работа с кафето в крайна сметка не е толкова сложна.
После сипва още уиски на себе си и на Сюне, донася парче салам за кучето, заобикаля бара и сяда до стария мъж. Въздъхва тежко и споделя с неохота:
– И на мен Холгер ми липсва. И знаеш ли какво би казал той, ако беше тук?
– Не.
– Че двамата с теб вече знаем кое е правилното. Така че няма нужда да ни го казва.
Сюне се усмихва.
– Мъжът ти винаги е бил самодоволен задник.
– Да.
В друга част на града Закариас се измъква от семейния апартамент, без да събуди никого. Има раница на гърба и кофа в ръката. Слушалки в ушите и музика в цялото тяло. Днес е рожденият му ден. През всичките шестнайсет години от живота му другите деца са го дразнили и тормозили. За всичко. Външността, вътрешността, говора, адреса. Навсякъде. В училище, в съблекалнята, в интернет. Накрая това те изтощава. Не е толкова очевидно, защото хората си въобразяват, че в крайна сметка свикваш с тормоза. Но не, никога не свикваш. Гориш през цялото време, просто никой не знае колко дълъг е фитилът, дори ти самият. Закариас планира самоубийството си от девет-десет години.
Жанет се буди от позвъняването на брат си, който ѝ казва, че алармата отново се е включила. Сънена и раздразнена, тя отива до училището с колата. Претърсват цялата сграда с фенерче, но не откриват нищо. Жанет тъкмо е махнала на брат си да се откаже и си мисли, че върху някой от сензорите сигурно пак е паднал сняг, когато кракът ѝ пльосва в нещо мокро.
Вторият най-добър ловец в Бьорнстад чисти кръвта от багажника на един ръждясал пикап. Момичето и татко му следваха дирята цяла нощ и накрая откриха животно, легнало на земята, изтощено от тежката рана. Беше успяло да се довлачи доста навътре в горския мрак. Осигуриха му хуманен и безболезнен край.
Ана затваря капака на багажника и вади две пушки от купето. Проверява ги с умелите ръце на много по-възрастен ловец.
Малко по-надолу по улицата няколко момчета на по седем-осем години играят хокей на трева. Един от съседите, мъж на около осемдесет, стои до пощенската си кутия. Ревматизмът прави движенията му измъчени, все едно мъжът влачи невидима скала. Протяга се да вземе вестника и тръгва обратно към дома си, но внезапно се спира и поглежда Ана. През целия ѝ живот са живели в съседство, а само допреди няколко години мъжът ходеше на лов с баща ѝ. Когато беше малка, той ѝ даваше домашни карамелени сладки по Коледа. Сега никой от тях не казва нищо. Мъжът просто се изплюва презрително на земята. Щом се прибира в антрето си, блъска входната врата толкова силно, че зеленото знаме над нея се развява.
Момчетата, които играят хокей, поглеждат нагоре. Едно от тях носи фланелка с номер девет. Поглеждат Ана, а израженията им разкриват какво говорят родителите им у дома. Едно от децата също се изплюва. После ѝ обръщат гръб.
Таткото на Ана отива до нея и слага ръка на рамото на дъщеря си, усеща как тя трепери под пръстите му. Не знае дали е така, защото е напът да се разплаче или да изкрещи.
Почти през целия си живот Закариас е обмислял да го прекрати. Отново и отново е прехвърлял подробностите в ума си. Някъде, където могат да го видят. За да принуди свинете да живеят с образа в главите си. „Вие направихте това.“ Не е нужно много. Въже, няколко инструмента, нещо, върху което да застанеш. Високите столове са идеални за целта, но обърната наопаки кофа би свършила същата работа. Нея я носи в ръка. Всичко останало е в раницата му.
Единственото, което го спираше да не го стори по-рано, преди няколко години, бе Амат. Един-единствен приятел като него, понякога това е достатъчно. Лифа и Закариас никога не са били приятели по същия начин, общуват помежду си единствено покрай Амат, така че, когато Амат се премести при юношите и избра друг живот, за Закариас всичко изчезна.
Амат бе причината той да се придържа към този свят. Той бе човекът, който в най-мрачните и тежки нощи му казваше: „Някой ден, Зак, ще имаш повече пари и власт от всички онези свине. И ще бъдеш милостив. Защото знаеш колко боли да си безпомощен. Затова няма да им навредиш, въпреки че можеш. И така светът ще стане по-добро място“.