– Съжалявам, но сигналът тук е много лош... шшшш... ало? Ало?
Държи телефон и се преструва, че говори по него. Ана замижава към нея.
– Това моят телефон ли е, къде го намери?
– В момента минавам през тунел! – вика Мая.
Ана я настига. Двете се боксират, после се прегръщат. Гледат как слънцето се издига в небето. Мая прошепва:
– Може ли тази нощ да спя при теб?
Ана не знае какво да каже. Мая никога не е нощувала у тях, нито веднъж, винаги е било обратното. Но естествено, тя е истинска приятелка и отговаря:
– Въобще не е нужно да питаш.
Рамона изпива уискито си. Фрак също. Ердал присвива очи.
– Добре тогава. Да пропуснем любезностите. Знаеш ли защо съм тук?
Рамона го поглежда с любопитство.
– Не, но предполагам, че носиш злато. Фрак носи тамян. А отвън има трети влъхва, натъпкал джобовете си с миро. Познах ли?
Ердал стиска зъби, диша през носа, прави отсечен жест към помещението.
– Този... пъб... е един от най-отколешните спонсори на Бьорнстад Хокей. Разбира се, не допринася с някакви значими суми, но ние винаги сме уважавали традициите. И предполагам, че си информирана, че ще има извънредно заседание на членовете на клуба... във връзка със случилото се.
Фрак прочиства гърло неловко и вмята:
– Просто искаме да поговорим, Рамона. Спонсорите, всички ние, смятаме, че е важно да сме единодушни по време на събранието. Заради клуба.
– И какво означава това? – чуди се Рамона с престорена хрисимост.
Ердал вече е изгубил търпение. Изправя се и я осведомява:
– Част от ръководството трябва да се подмени. Ще се гласува Петер Андершон да бъде отстранен като спортен директор и заменен с по-подходящ човек. Ръководството и всички спонсори сме на едно мнение, но уважаваме и останалите членове и искаме предложението да дойде директно от тях. Посещението ни тук е жест на добронамереност.
Рамона се усмихва подигравателно.
– Да, изглеждаш ми като човек, който от сутрин до вечер върши само добронамерени неща. И какво толкова неподходящо е сторил Петер, ако мога да попитам?
Ердал изръмжава през зъби:
– Знаеш много добре какво се случи.
– Не, не знам. И мисля, че вие също не знаете. Точно затова тече полицейско разследване.
– Знаеш в какво е обвинен синът ми – казва Ердал.
– Казваш го така, сякаш той е жертвата – отбелязва Рамона.
Ердал най-накрая губи самообладание. Фрак никога не е виждал това да се случва и така се изплашва, че обръща не само своята чаша, ами и тази на Рамона. Ердал се разкрещява:
– Синът ми Е жертвата! Имаш ли изобщо НЯКАКВА шибана представа какво е да те подложат на нещо такова? А?
Рамона не помръдва от мястото си, когато отговаря:
– Не. Но си представям, че единственото по-лошо от това да те обвинят в изнасилване е да бъдеш изнасилен.
– Значи просто ще приемеш за даденост, че онова проклето момиче казва истината? – изсъсква Ердал.
– Смятам да си позволя свободата да не приемам, че момичето има причина да лъже само защото синът ти е хокеист. Освен това тя си има име. Казва се Мая – отговаря Рамона.
Ердал се засмива снизходително.
– Значи си една от тези, които ще хвърлят вината върху хокея?
Рамона кима сериозно.
– Играл ли си хокей?
– Спрях, когато бях на дванайсет – признава Ердал.
– Тогава имаш право. Обвинявам хокея. Защото, ако хокеят те бе задържал при себе си още няколко години, може би щеше да успее да те научи да губиш като мъж. Може би си разбрал, че синът ти може да греши, а когато го направи, трябва да се изправиш като МЪЖ и да поемеш отговорност. Не да идваш тук и да прехвърляш вината върху едно петнайсетгодишно момиче и баща му.
Ердал разперва рязко ръце, при което обръща стола. Може би не е искал да го направи, но не понечва да го вдигне. Диша тежко през носа, зениците му преследват нейните. Той хвърля една хилядарка върху барплота и казва колкото подигравателно, толкова и заплашително:
– Може би притежаваш бара. Но не притежаваш сградата. Бих се замислил върху това, ако бях на твое място.
На излизане тръшва вратата толкова силно, че прозорците запяват.
Ана и Мая влизат в къщата, Ана взима ключа от оръжейния шкаф на татко, прибира пушките, с които са стреляли. Мая запаметява всяка подробност: как са подредени оръжията, къде стои ключът.
– Какво е това? – пита тя невинно и посочва една двуцевка.
– Двуцевна ловна пушка – отговаря Ана.
– Трудно ли се зарежда? – чуди се Мая.
Първоначално Ана се засмива, но после я обземат подозрения.
– Защо питаш?
Мая свива рамене.
– Ти какво? Да не си ченге? Просто ми е интересно. Изглежда яко, не можем ли да постреляме с нея някой път?