Същата година, когато един мълчалив двайсет и две годишен играч от мъжкия отбор се отказа от борбата с упоритите травми и липсата на талант, Сюне се приближи до него на паркинга и го спря. Там, където всички други виждаха неуспешен играч, той видя брилянтен бъдещ треньор. Двайсет и две годишният се казваше Давид. Той се обърна неуверено към Сюне и прошепна „не съм добър треньор“, но Сюне му връчи свирка и каза: „Хората, които се мислят за добри треньори, никога не стават такива“. Първият отбор на Давид беше банда седемгодишни хлапета, а един от играчите бе Кевин. Давид им казваше да печелят. И те печелеха. Без да спират.
Сега Кевин е на седемнайсет години, Давид е треньор на юношите, а от следващия сезон и двамата ще са в мъжкия отбор. Заедно с Петер те съставляват триединството на успеха: ръцете на леда, сърцето в треньорската скамейка и мозъкът в офиса. Именно откритията на Сюне ще доведат до падението му. Петер ще го изхвърли, Давид ще вземе работата му, а Кевин ще покаже на всички, че това е било правилното решение.
Един възрастен мъж видя бъдещето. А сега бъдещето го подмина. Отваря вратата към пързалката и оставя всички звуци да го обгърнат.
Защо се вълнува от спорт? Защото без него животът му ще замлъкне.
Защо? Амат никога не са го питали. Хокеят причинява болка и изисква нечовешки жертви – физически, психически и душевни. Чупи крака, къса връзки и вдига Амат от леглото още преди разсъмване. Изяжда цялото му време и изпива всичката му сила. Така че защо? Защото веднъж, когато беше малък, чу фразата „няма бивши хокеисти“. И разбира точно какво означава тя. Беше на пет години, когато треньорът на мъжкия отбор слезе на леда и дойде да говори с децата. Сюне още тогава бе страшно стар, но погледна Амат право в очите и каза: „Някои се раждат с талант, други – не. Някои от вас са получили всичко наготово, други не са получили нищо. Но помнете, че щом стъпите на леда, всички сте равни. И да знаете: волята винаги побеждава класата“.
Лесно е за едно дете да обикне нещо, ако чуе, че може да бъде най-добрият в него, стига да го желае достатъчно силно. А никой не го желае повече от Амат. Хокеят стана път към общността за него и майка му, но той смята да го превърне в нещо повече. Смята да го превърне в път за навън.
Всяка част от тялото го боли, всяка клетка го умолява да си легне. Но той продължава да се носи по леда, измигва потта от очите си, хваща стика по-здраво, забива кънките в леда. С цялата си бързина, с цялата си сила. Пак. И пак. И пак.
Всяко нещо на този свят достига до момент, в който вече не ни изненадва. Това важи за хората, но още повече за хокея. Брилянтни мозъци са посвещавали целия си живот на тази игра, а всички теории са били раздробявани на молекули в кой от кой по-дебели наръчници. През повечето дни на всекиго може да се стори, че вече не са останали изключителни идеи, че всичко е измислено, казано и написано от кой от кой по-самоуверени треньори. Останалите дни са рядкост – отделни случаи, когато ледът разкрива неща, които не могат да се опишат. Такива, които изненадват. Които променят всичко. Не можеш да се подготвиш за тях. Ако искаш да се отдадеш на този спорт, просто трябва да разчиташ, че ще ги разпознаеш, когато ги видиш.
Портиерът върви към трибуната, за да смени винтовете на един стар парапет. Вижда Сюне да отваря входната врата и се изненадва, защото Сюне никога не пристига толкова рано.
– Днес си станал по първи петли – шегува се портиерът.
– Трябва да се работи най-здраво именно преди последния съдийски сигнал – усмихва се Сюне изморено.
Портиерът кима натъжено. Както казахме, уволнението на Сюне е най-зле пазената тайна в градчето. Старият мъж се е запътил към трибуната, за да се качи в офиса си, но изведнъж се спира. Портиерът вдига вежда, а Сюне кима към момчето на леда и замижава. Очите му не са каквото бяха.
– Кой е това?
– Амат. Един от петнайсетгодишните в момчешкия отбор.
– Какво прави тук толкова рано?
– Тук е всяка сутрин.
Момчето е оставило ръкавиците, шапката и якето си на леда, за да служат като маркировка между линиите. Пързаля се колкото се може по-бързо, докато ги достигне, след което сменя посоката, като наглед изобщо не губи от скоростта си. Накрая спира рязко, а шайбата не се отделя от стика му дори за миг. Напред и назад. Пет пъти. Десет пъти. Все така интензивно. После стреля. Всеки път шайбата удря мрежата на едно и също място. Отново. И отново.