– Окей ли си? – пита Бобо.
– Да... – изстенва Амат.
Устните на Бобо се разширяват в усмивка.
– Пак?
Амат изпръхтява. Нужни са му безкрайни усилия, за да изхрипти:
– ПАК!
– ПАК! – виква Бобо.
Лягат обратно по гръб с усмивки на лицата. Задъхват се и треперят.
– Защо? Защо ми помогна? – прошепва Амат.
Бобо плюе червена слуз на земята.
– Е. Така и така никога няма да ме вземат в мъжкия отбор на Хед. Може би Бьорнстад ще е толкова зле следващия сезон, че ще има място дори за мен.
Амат се разсмива, но не трябваше да го прави – чак сега забелязва, че едно от ребрата му вероятно е счупено. Изкрещява от болка, а Бобо може би щеше да се засмее по-силно, ако челюстта не го болеше толкова много.
Туп. Туп. Туп.
Фаровете на колата, „Сааб“, изгасват. Вътре седят двама мъже с черни якета. Колебаят се. В Бьорнстад винаги е трудно да знаеш на кого можеш да се довериш. Но мъжете с черните якета са израснали в „Кожуха“, така че може би ценят лоялността по по-различен начин. Насилието не им е чуждо, знаят как да вдъхват ужас в другите, така че може би уважават смелостта на човек, който знае, че ще си изпати, но въпреки това не побягва. Затова в крайна сметка излизат навън и закрачват под уличните лампи. Навеждат се над Амат, който се взира в тях през подутите си клепачи.
– Вие ли бяхте в колата? – изхлипва той.
Те кимват почти незабележимо. Амат опитва да седне.
– Спасихте ни живота, благод...
Един от мъжете се навежда по-близо до него и казва мрачно:
– Не благодари на нас, а на Рамона. Ние още не знаем дали можем да разчитаме на теб, по дяволите. Но е факт, че можеше да си замълчиш на заседанието, имаше адски много да губиш, като разказа онова за Кевин. Пък и Рамона те погледна в очите и ти вярва. А ние вярваме на Рамона.
Подава на Амат един плик. Същевременно с това другият мъж вперва поглед в момчето и казва, може би на шега, може би не:
– За теб ще е най-добре, ако наистина станеш толкова добър хокеист, колкото всички очакват.
Когато двигателят на „Сааб“-а отново се включва и мъжете изчезват в нощта, Амат наднича в плика. Вътре има пет намачкани банкноти от по хиляда крони.
Трудно е да знаеш на кого можеш да се довериш в Бьорнстад. Мъжът, който кара „Сааб“-а, го знае не по-зле от всички останали. Така че преценява хората според това, което вижда: видя бащата на Кевин да идва в Низината и да дава на Амат сума, която се равнява на повече от месечната заплата на майката на момчето, а то хвърли парите в снега. Видя същото момче да се изправя пред целия град, рискувайки да изгуби всичко, но без да сведе поглед. И видя момчето тази вечер, когато то знаеше, че ще го пребият. Но не избяга, а излезе навън и зачака.
Мъжът с черното яке не знае дали това е достатъчно, за да се довериш на някого, но единственият човек на света, на когото наистина вярва, е Рамона. Опитвал е да я лъже само веднъж. Беше тийнейджър, тя го попита дали е намерил забравен портфейл до масата за билярд, той каза „не“ и Рамона веднага го разобличи. Когато я попита как е разбрала, тя го удари по главата с една метла и извика: „Дечко, аз съм собственик на БАР, мамка му! Не мислиш ли, че имам известен опит в това да познавам кога някой мъж лъже?“.
Някой ден мъжът с черното яке ще се замисли върху още нещо. Върху това защо се чудеше единствено дали Кевин, или Амат казва истината. Защото думата на Мая не беше достатъчна.
Туп. Туп. Туп.
В една репетиционна в Хед едно момче оставя на земята един инструмент, за да отвори врата, на която някой току-що е почукал. Отвън стои Бени, облегнат на патериците, с чифт кънки в ръце. Басистът се засмива високо. Отиват до една открита пързалка зад спортната зала в Хед. Бени пази равновесие върху патериците по-добре, отколкото басистът върху кънките. Тази пързалка е мястото, на което се целуват за пръв път.
Туп.
Две момичета вървят през гора, тъмна като гроб. Спират на едно място, където няма храсти, и запалват два фенера. Правят тайното си ръкостискане. Вричат се в лоялност. После вдигат по една пушка и започват да стрелят над езерото, пак и пак, и пак.
Туп.
В хокейната зала в Бьорнстад един баща седи в централния кръг на леда. Взира се в изрисуваната там мечка. Когато беше много малък, през първите си дни в хокейното училище, той изпитваше смъртен ужас от тази мечка.
Понякога още го е страх.
Мечката кротува, Петер събира шайбите. Отново вдига стика. Туп-туп-туп.
46
Настъпва ново утро. Както всеки път. Времето винаги тече еднакво бързо, само чувствата ни имат различна скорост. Всеки ден е с дължината на един живот или на един удар на сърцето, в зависимост от това с кого го прекарваме.