Мира седи в офиса си и вперва поглед в колежката, щом тя влиза вътре. Колежката държи телефона си в ръка, има приятел в полицейското управление в Хед, лицето ѝ е почервеняло от мъка и гняв. Не може да каже думите на Мира. Написва ги на парче хартия и не се отдръпва, когато Мира го хваща, за да го прочете. Когато тялото ѝ полита към пода, колежката е до нея, за да я хване. Да крещи с нея. Съобщението съдържа само две изречения. Пет думи. „Разследването прекратено. Липса на доказателства.“
През целия си живот опитваме да предпазим хората, които обичаме. Това не е достатъчно. Не можем. Мира излиза, върви несигурно към колата. Подкарва право към гората, колкото се може по-навътре. Снегът заглушава трясъка, когато Мира слиза и блъсва вратата на колата толкова силно, че ламарината се огъва.
Стои между дърветата и крещи, а ехото в сърцето ѝ никога няма да стихне.
По обяд майката на Кевин отива да изхвърли боклука. Всички къщи са смълчани, всички врати – затворени. Никой не я кани на кафе. Днес адвокатът ѝ изпрати имейл с две изречения и пет думи, които я уверяват, че момчето ѝ е невинно.
Но улицата е пуста. Защото знае истината. Точно като нея. Никога не се е чувствала по-самотна. Гласът прозвучава меко, ръката хваща рамото ѝ с решително съчувствие.
– Ела да пийнем по кафе – казва Маган Лют.
Когато майката на Кевин сяда в съседската къща, уютна и украсена със семейни снимки, които висят накриво, без това да притеснява никого, Маган ѝ казва:
– Кевин е невинен. Хората в тоя ужким благочестив град може би смятат, че могат да си измислят собствени закони и сами да раздават правосъдие, но Кевин е невинен! Полицията го потвърди, нали? Двете с теб знаем, че никога не би извършил това, в което го обвиняват. Никога! Не и нашият Кевин! Този проклет град... моралисти и лицемери. Ще поемем клуба в Хед, твоят, моят мъж и останалите спонсори, играчите, всички заедно ще разбием Бьорнстад Хокей. Защото се подкрепяме, когато градът опитва да ни стъпче. Нали?
Майката на Кевин кима с благодарност. Пие кафе. Отново и отново си мисли една и съща мисъл: „На този свят човек е нищо, ако е сам“.
Следобед Бени отново отива в Хед, почти е стигнал до репетиционната на басиста, когато получава есемес. Стиска телефона в дланта си, докато екранът не се покрива с пот. Моли Катя да обърне колата, тя иска да го попита защо, но по изражението му вижда, че няма смисъл. Той слиза по средата на пътя, взима патериците си и тръгва право през гората. Никой никога не вижда есемеса, а и никой не би могъл да го разбере. Пише само: „Островът?“.
Басистът седи на стол в репетиционната си. Не свири. Просто държи в ръце чифт кънки и чака с часове някого, който така и не се появява.
Остават още два месеца до лятото, но водата в езерото вече е започнала да се събужда от зимния си сън и ледът бавно отстъпва с по няколко нови пукнатини всеки ден. Ако човек застане до брега, езерото прилича на спокойна картина в стотици нюанси на бялото, но тук-там има мънички обещания за зеленина. Ще настъпи нов сезон, последван от нова година, животът ще продължи и хората ще забравят. Понякога – защото не могат да си спомнят, понякога – защото не искат.
Кевин седи на един камък и гледа към техния остров. Това е мястото, където двамата с Бени никога не са криели нищо един от друг – точно защото самият остров бе скришен. Кевин изгуби клуба си, но не е изгубил отбора си. Ще изиграе един сезон в Хед Хокей, после ще приеме предложение от някой голям клуб, а след това ще замине за Северна Америка. Когато влезе в годишния подбор на НХЛ, професионалните отбори ще отпишат жалбата в полицията като „off the ice problems“. Ще му зададат един-два въпроса, но все пак знаят как е. Винаги има момичета, които търсят внимание, тези проблеми нямат нищо общо с хокея и трябва да бъдат оставени на полицията и съда. Кевин ще получи всичко, което е искал да има. Остава му само едно.
Мая чака на стълбите, когато майка ѝ се прибира. Все още държи бележката от колежката, смачкана на топка, подобна на заредена граната. Двете допират челата си. Не проговарят, защото така или иначе не биха могли да чуят нищо. Екът от писъците в сърцата им е твърде оглушителен.
Бени изминава целия път през дълбокия сняг със счупения си крак. Знае, че Кевин точно това иска. Иска доказателство, че Бени все още е негов, че още е лоялен, че всичко може да бъде както преди. Когато Бени стига до брега и се взира в най-добрия си приятел, двамата разбират, че наистина може да бъде така. Кевин се засмива и го прегръща.
Мама е допряла длани до бузите на Мая. Двете бършат сълзите си.
– Все още има какво да направим, можем да настояваме за нови разпити, имам връзки с един адвокат, който е специалист по сексуалните престъпления, можем да го извикаме, можем... – дърдори Мира, но Мая я прекъсва нежно.