– Мамо, трябва да спрем. Ти трябва да спреш. Не можем да спечелим.
Гласът на Мира трепери:
– Няма да оставя копелетата да спечелят, не възнамеря...
– Трябва да живеем, мамо. Моля те. Не му позволявай да отнеме и семейството ми, не му позволявай да отнеме целия ни живот. Никога няма да съм наред, мамо, нищо от това няма да бъде наистина наред, никога няма да спра да се страхувам от тъмното... но трябва да опитаме. Не искам животът ми да е война.
– Не искам да мислиш, че аз... че ние не... че ще ги оставя да се измъкнат... аз съм АДВОКАТ, Мая, това ПРАВЯ! Работата ми е да те защитавам! Работата ми е да отмъстя за теб, работата ми... това е... проклетата ми работа...
Мая диша накъсано, но ръцете ѝ докосват спокойно слепоочията на мама:
– Никой не може да има по-добра майка от теб. Никой.
– Можем да се преместим, миличка. Можем...
– Не.
– Защо не? – хлипа мама.
– Защото това е и моят скапан град – отговаря момичето.
Седят на стълбите и се прегръщат. Не е трудно да се бориш. И въпреки това понякога това е най-трудното нещо на света. Зависи дали борбата е вътрешна или външна.
Мая влиза в тоалетната и се поглежда в огледалото. Учудва се на колко силна се е научила да се преструва. Колко много тайни успява да има. От Ана, от майка си, от всички. Тревогата и ужасът бучат оглушително в главата ѝ, но я обземат спокойствие и хладнокръвие, когато се замисля за тайната си: „Един патрон. Трябва ми само един“.
Петер се прибира и сяда до Мира в кухнята. Не знаят дали някога ще успеят да се съвземат от това. Не знаят как сърцата им ще продължат да помпат кръвта в телата им. Никога няма да спрат да се срамуват, че са били принудени да се откажат. Как можеш да понесеш такава загуба, без да умреш? Как си лягаш вечер, как ставаш сутрин?
Мая влиза, застава зад татко си, прегръща го около врата. Татко изхлипва:
– Разочаровах те. Като твой баща... като спортен директор на клуба... разочаровах те като всички мъже, които съм...
Ръцете на дъщеря му го стисват по-силно. Когато беше малка, преди лягане двамата си разказваха тайни вместо приказки. Например таткото признаваше – „изядох последната сладка“ – в ухото ѝ, а дъщерята отговаряше „аз скрих дистанционното“. Това продължи с години. Сега Мая се навежда към него и казва:
– Искаш ли една тайна, тате?
– Да, Семчице.
– И аз обичам хокей.
Сълзите се стичат по лицето на Петер, когато признава:
– Аз също, Семчице. Аз също.
– Искаш ли да направиш нещо за мен, тате?
– Каквото и да е.
– Изгради по-добър клуб. Остани тук и направи спорта по-добър. За всички.
Той обещава. Мая отива в стаята си, връща се с два запечатани пакета. Слага ги на масата пред родителите си.
След това отива в къщата на Ана. Момичетата взимат по една пушка и се отправят толкова навътре в гората, че никой да не ги чуе. Стрелят по пластмасови бутилки, пълни с вода. Наблюдават експлозиите, когато сачмите попаднат в целта. Стрелят по различни причини. Едната излива агресията си. Другата се упражнява.
Бени винаги е чувствал, че личността му има различни версии за пред различните хора. Винаги е знаел, че с Кевин също е така. Кевин на леда, Кевин в училище, Кевин, когато двамата са сами. И най-вече Кевин на острова, когато принадлежи единствено на Бени.
Сега седят на камъните и го гледат. Техният остров. Кевин се прокашля.
– В Хед ще можем да направим всичко, което искахме да направим в Бьорнстад. Мъжкият отбор, националният отбор, НХЛ... все още можем да имаме всичко! Така че този град може да върви по дяволите! – усмихва се той със самоувереността, която единствено присъствието на Бени може да му вдъхне.
Бени стъпва със счупения си крак в снега, обляга се леко на него, извиква болката.
– Искаш да кажеш, че ти ще имаш всичко – поправя го.
– Какво имаш предвид? – възкликва Кевин.
– Ти ще получиш това, което искаш. Винаги го получаваш.
Клепачите на Кевин се разширяват, устните му се стесняват.
– За какво говориш?
Бени се обръща към него, лицата им са само на метър едно от друго.
– Никога не си можел да ме лъжеш. Не го забравяй.
Зениците на Кевин се разтварят в потъмнелите му очи. Той вдига бясно показалец към Бени.
– Ченгетата прекратиха разследването. Разпитаха всички и го ПРЕКРАТИХА. Значи не е имало шибано изнасилване! Така че не дрънкай, ти дори не беше там!
Бени кима бавно.
– Не бях. Не трябва да бъда и тук.