Щом се изправя, изражението на Кевин се променя само за миг, от гневно в изплашено, от заплашително в умоляващо.
– Хайде... Бени, не си тръгвай! Аз... извинявай, окей! ИЗВИНЯВАЙ! ИЗВИНЯВАЙ, МАМКА МУ! Какво искаш да кажа? Че се нуждая от теб? Нуждая се от теб, окей? НУЖДАЯ СЕ ОТ ТЕБ!
Стои с разперени ръце. Бени се обляга все по-силно на счупения си крак. Кевин прави крачка напред, в момента не е този Кевин, когото всички в Бьорнстад познават, сега е Кевин от острова. Кевин на Бени. Краката му стъпват меко в снега, върховете на пръстите му докосват внимателно скулата на Бени.
– Извинявай, окей? Извинявай... това... всичко ще се нареди.
Но Бени отстъпва. Затваря очи. Усеща как бузата му изстива. Прошепва:
– Надявам се да го откриеш, Кев.
Челото на Кевин се набръчква неразбиращо, вятърът влиза под клепачите му.
– Кого?
Бени е оставил патериците в снега. Подскача бавно по камъните, навътре в гората, далеч от най-добрия приятел, който има на този свят. Далеч от техния остров.
– КОГО? КОГО СЕ НАДЯВАШ, ЧЕ ЩЕ ОТКРИЯ? – крещи Кевин след него.
Отговорът на Бени е толкова тих, че сякаш се налага самият вятър да се обърне и да помогне на думите да изминат пътя до брега.
– Този Кевин, когото търсиш.
В една кухня в една къща двама родители седят и отварят пакетите, които са получили от дъщеря си. В този на Мира: чаша за кафе с изображение на вълк. В този на Петер: еспресо машина.
47
Има хора, които твърдят, че децата живеят така, както живеят възрастните, а не така, както ги учим. Може би е вярно. Но това, на което ги научаваме, също е много важно.
Тропане по вратата събужда басиста. Той отваря, гол до кръста. Бени изсумтява.
– Ще ти трябват повече дрехи, ако ще караме кънки.
– Вчера те чаках цяла вечер, можеше да звъннеш – прошепва басистът разочаровано.
– Извинявай – казва Бени.
И басистът му прощава. Макар да се опитва да не го прави. Защото как да не простиш на момче, което те гледа така?
Кръчма „Кожуха“ си е все същата, мирише на нещо средно между мокри животни и чиния с храна, която някой е забравил зад радиатора. На масите седят мъже, единствено мъже. Мира знае, че всички забелязват пристигането ѝ, но никой не я поглежда. Винаги се е гордяла, че не се плаши лесно, но непредсказуемостта на Групата праща ледени тръпки по гръбнака ѝ. Достатъчно лошо е да ги гледа в залата, когато крещят ужасяващи неща на Петер по време на мачове на мъжкия отбор в края на неуспешен сезон. Но да ги види тук, в тясно помещение и когато повечето от тях са пили, я изнервя повече, отколкото би искала да признае.
Рамона протяга ръка към нея. Старата жена се усмихва през кривите си зъби.
– Миа! Какво правиш тук, момиче? Да не би най-накрая да са ти омръзнали въздържателските фасони на Петер?
Мира се усмихва почти незабележимо.
– Не. Дойдох само да кажа благодаря. Чух какво си направила на заседанието, какво си казала.
– Няма нужда – измърморва Рамона.
Мира се приближава до бара, настоява:
– Напротив. Има. Ти нададе глас, когато всички други мълчаха. Исках да те гледам в очите, докато ти го казвам, макар да знам, че в този град се срамувате да си благодарите.
Рамона се засмива и закашля.
– Ти никога не си била по срамуването.
– Не – усмихва се Мира.
Рамона я потупва по ръката.
– Този град невинаги знае разликата между правилно и грешно, признавам. Но знаем разликата между добро и лошо.
Мира забива нокти в барплота. Не е дошла само за да благодари, а и за да узнае отговора на един въпрос. Не ѝ се иска да го задава тук. Но никога не е била и по страхуването.
– Защо го направиха, Рамона? Защо Групата гласува Петер да запази работата си?
Рамона я зяпва. Цялото помещение притихва.
– Не знам за какво... – започва Рамона, но Мира вдига длани изморено.
– Спести ми глупостите, моля те. Не ми казвай, че няма никаква „Група“. Има и те мразят Петер.
Не се обръща, но усеща погледите, вперени в тила ѝ. Гласът ѝ трепери, когато казва:
– Аз съм доста умна жена, Рамона, и мога да броя. Няма шанс Петер да е спечелил гласуването, ако Групата и всички, върху които те имат влияние, не са гласували за него.
Рамона я наблюдава дълго, без да мигне. Никой от мъжете не се изправя. Никой дори не помръдва. Накрая Рамона кимва бавно.
– Както ти казах, Мира, тукашните хора невинаги знаят разликата между правилно и грешно. Но знаем разликата между добро и лошо.
Гръдният кош на Мира се надига, сънната ѝ артерия пулсира, ноктите оставят следи по бара. Внезапно телефонът ѝ звънва, тя подскача и започва да рови в чантата си, обажда се важен клиент, Мира се колебае, преди да затвори. Диша дълбоко през зъби. Щом вдига глава, вижда халба бира на бара.