– За кого е? – пита тя.
– За теб, откачено момиче такова. Наистина не те е страх от нищо – въздъхва Рамона.
– Не е нужно да ме черпиш бира – извинява се Мира задъхано.
– Не е от мен – казва Рамона и я потупва по ръката.
Минават няколко секунди, докато Мира разбере. Но е живяла в гората достатъчно дълго, така че взима бирата, без да задава повече въпроси. Когато отпива, чува мъжете с черни якета да вдигат безмълвна наздравица зад гърба ѝ. Местните не благодарят особено често. Нито пък се извиняват. Но това е техният начин да кажат, че в главите на част от хората в Бьорнстад все още могат да съществуват две различни мисли едновременно. Че може да им се иска да забият юмрук в лицето на спортния директор и въпреки това да не оставят някого да нарани децата му.
Това е техният начин да кажат, че уважават хората, които могат да влязат в „Кожуха“, без да се страхуват. Независимо кои са.
По улицата отвън минава Робан Холтс. Спира пред вратата на кръчмата и се усмихва на себе си. После продължава, без да влезе. Утре е на работа.
Давид лежи в леглото с двете си любими същества. Смее се, докато едното измисля имена за другото. На Давид всички му звучат като герои от рисувани филми или като нечии прадядовци. Всеки път, когато самият той предложи име обаче, приятелката му пита „защо?“, а той свива небрежно рамене и измърморва „просто ми харесва“, при което тя гугълва името, добавяйки думата „хокеист“, и разбира откъде точно му е хрумнало.
– Ужасѐн съм – признава той.
– Направо е непонятно как светът ни оставя да поемем отговорност за съвсем нов човек, без да поискаме разрешение – смее се тя.
– Ами ако сме ужасни родители?
– Ами ако не сме?
Тя слага ръката му върху корема си, доближава пръсти до китката му, почуква по стъклото на часовника му.
– Скоро ще има на кого да го предадеш.
Жанет дълго време стои до оградата и просто попива детайлите.
– Боже. Собствен развъдник, точно както си мечтаеше. Когато бяхме малки, все разправяше за това, а аз не вярвах.
Адри се изпъчва, въпреки че думите ѝ са омаловажителни:
– А, едва свързвам двата края. Ако вдигнат застрахователните премии още веднъж, ще трябва да раздам кучетата и да затворя. Но все пак е мой.
Жанет я погалва по рамото.
– Твой е. Гордея се с теб. Толкова е странно... Понякога ми се иска изобщо да не се бях връщала тук, а друг път ми се иска изобщо да не си бях тръгвала. Разбираш ли какво имам предвид?
Адри, която винаги е общувала по особено опростен начин, отговаря:
– Не.
Жанет се усмихва. Липсва ѝ опростеното. Когато се отказаха от хокея, Адри отиде в гората, а Жанет отиде в Хед и си намери малък боксов клуб. Когато Адри купи старото стопанство, Жанет се премести в по-голям град и започна да тренира бойни спортове, всякакви възможни видове. Когато Адри купи първите си кутрета, Жанет изигра първия си двубой. В продължение на една избледняваща, кратка година, тя се състезаваше професионално. После дойдоха контузиите и тя започна да учи за преподавател, за да има какво да прави, докато се възстанови. Когато това стана, Жанет вече беше добра учителка, но не и толкова добър боец. Беше изгубила инстинктите си. Когато татко почина и брат ѝ не можеше да се справи с цялата помощ, от която имаше нужда мама, Жанет се върна обратно в Бьорнстад. Беше само за няколко месеца, но сега е тук, преподава в училището и отново е част от града. Това място притежава трудна за обяснение способност да пленява хората. От една страна, ги има всичките му недостатъци, а списъкът наистина е дълъг, но от друга – има и няколко неща, които са толкова хубави, че засенчват всичко останало. Става дума най-вече за хората. Сурови като гората, упорити като леда.
– Мога ли да наема едно от складовите ти помещения? – пита Жанет.
Давид звъни на вратата на къщата на Бени. Майка му отваря, изморена, току-що прибрала се от работа, казва, че не знае къде е синът ѝ. Може би при сестра си в „Плевнята“ в Хед, предполага тя. Давид отива там. Катя стои на бара, поглежда го колебливо, но накрая казва, че не знае. Той вижда, че лъже, но не я притиска.
Щом излиза от „Плевнята“, един от пазачите виква след него:
– Ти си онзи хокеен треньор, а? Бени ли търсиш?
Давид кима. Пазачът посочва към спортната зала.
– Мина оттук с един приятел. Носеха кънки, но ми се струва, че ледът вече е твърде лош, за да карат на езерото, така че сигурно са на откритата пързалка зад залата.
Давид благодари. Все още е тъмно, когато завива зад ъгъла. Момчетата не могат да го видят, но той ги вижда. Бени и другият. Целуват се.