– Знаеш ли какво е хокей? – прошепва Адри.
Момиченцето кима.
– Можеш ли да играеш? – пита Адри.
Момиченцето поклаща глава. Сърцето на Адри прескача, гласът ѝ се губи.
– Това е най-хубавата игра на света. Най-хубавата. Искаш ли да те науча?
Момиченцето кима.
Давид иска от дъното на душата си да се върне в Хед, да прегърне момчето и да му каже, че знае. Но не може да разобличи човек, който очевидно не е пожелал сам да му признае. Големите тайни ни превръщат в малки хора, особено когато ние сме тези, от които другите трябва да пазят тайните.
Така че Давид се прибира, слага ръка върху корема на приятелката си и се преструва, че плаче заради детето. Животът му ще е щастлив, ще получи всичко, за което е мечтал, кариера, успехи и титли, ще тренира непобедими отбори в легендарни клубове в различни страни, но никога няма да позволи на някой от играчите да носи номер шестнайсет. Винаги ще се надява, че Бени ще се появи някой ден и ще поиска екипа си.
В Бьорнстад една шайба стои върху един надгробен камък. Буквите са ситни, за да могат да се поберат всички думи. „Все още най-смелият проклетник, когото познавам.“ До шайбата лежи часовник.
48
Мая и Ана са седнали, всяка на своя камък. Достатъчно навътре в гората, че да бъдат нужни дни някой да ги открие.
– Ходи ли при терапевта? – пита Ана.
– Казва, че не трябва да сдържам толкова мисли и чувства в себе си – отговаря Мая.
– Добра ли е?
– Окей е. Но говори повече и от родителите ми. Някой трябва да ѝ каже, че би било добре да сдържа малко ПОВЕЧЕ мисли в себе си.
– Зададе ли ти вече оня въпрос за това как се виждаш след десет години? На психоложката, при която ходех, след като мама се махна, ѝ беше любим.
– Не.
– А какво би отговорила? Как се виждаш след десет години? – пита Ана.
Мая не отговаря. Ана не казва нищо повече. Връщат се заедно в дома на Ана, лягат в едно легло и дишат в такт с часове, докато Ана не заспива. Тогава Мая се промъква в коридора, слиза в мазето, взима един ключ, отваря един шкаф. Вади пушката и излиза в мрака навън, носейки още по-голям мрак вътре в себе си.
Хокеят е сложен и в същото време изобщо не е. Може да бъде трудно да разбереш правилата, може да бъде предизвикателство да живееш в такава среда, и да е почти невъзможно да убедиш всички хора, които обичат играта, да не я дърпат в различни посоки толкова силно, че да я скъсат. Но поначало, в дълбините на същността си, хокеят е елементарен:
– Просто искам да играя, мамо – казва Филип със сълзи на очи.
Тя знае това. Сега обаче трябва да решат къде да играе синът ѝ. Дали да остане в Бьорнстад Хокей, или да отиде с Кевин, Лют и останалите в Хед. Майката на Филип знае разликата между правилно и грешно, между добро и зло, но все пак му е майка. А каква е работата на една майка?
Фрак седи на една маса, обграден от най-добрите си приятели. Един от тях посочва иглата на вратовръзката му и се подсмихва:
– Време е да я свалиш, а, Фрак?
Фрак поглежда надолу към иглата. На нея пише „Бьорнстад Хокей“. Поглежда останалите мъже, които набързо са свалили собствените си игли и са ги заменили с такива на Хед Хокей. На тях им е лесно. Все едно става дума просто за един клуб.
Мама помага на Филип да си събере багажа – не защото не е достатъчно голям, за да се справи сам, а защото все още ѝ доставя удоволствие да го прави. Слага ръка на сърцето му, което бие като детско под дланта ѝ, въпреки че шестнайсетгодишният младеж вече е толкова висок, че трябва да се навежда, за да може да целуне майка си по бузата.
Тя си спомня всеки сантиметър. Всяка битка. Мисли за лятната подготовка, когато Филип го откараха в болница, защото бе тичал, докато накрая започнал да повръща толкова силно, че получил остро обезводняване. На следващия ден отиде на тренировка.
– Не е нужно да тренираш – обясни му Давид.
– Моля те… – примоли се Филип.
Давид го хвана за раменете и отговори честно:
– Есента трябва да избера най-добрите играчи. Може би дори няма да участваш в официални мачове.
– Просто ме остави да тренирам. Искам да играя. Моля те, просто искам да играя – изхлипа Филип.
Падаше при всяко единоборство, губеше във всички упражнения, но продължи да се връща. В края на лятото Давид посети дома на майка му, седна в кухнята ѝ и ѝ разказа за едно изследване, което показвало колко много от елитните играчи никога не са били сред петимата най-добри в младежките си отбори и как често шестият или дванайсетият най-добър юноша е този, който успява да пробие при мъжете. Защото е трябвало да се бори по-здраво. Защото не се огъва при неуспех.