Фрак не си спомня точно какво се случва след това. Помни, че Елизабет се появява зад него и започва да дърпа отчаяно ръцете му, в опит да го накара да отпусне хватката. Синът виси ужасено във въздуха. Фрак го е вдигнал със здравите си ръце, блъска го в стената и крещи. Дъщеря му отваря вратата, онемяла от шок. Елизабет най-накрая събаря стокилограмовия си съпруг на пода. Той лежи и прегръща момчето си, и двамата плачат, единият – от страх, другият – от срам.
– Няма да станеш такъв мъж. Няма да позволя да станеш... обичам те, обичам те толкова много... трябва да бъдеш по-добър от мен... – повтаря Фрак отново и отново в ухото на сина си, без да го пуска.
Фатима включа скептично малката кола на скорост. Взе я назаем от родителите на Бобо, на които им се наложи да я убеждават, за да се съгласи. Фатима видя лицето на Бобо, подуто като това на Амат, но не каза нищо. Сега също си мълчи. Просто откарва сина си покрай Хед, през гората, чак до един друг град, достатъчно голям, за да има от онези магазини, които синовете търсят. Пита го дали има нужда от „нещо за хокея“, когато подминават един спортен магазин. Амат поклаща глава, не споменава, че есента може би изобщо няма да има клуб, в който да играе. А майка му може би няма да има работа. Никой не казва на другия какво биха могли да направят с пет хиляди крони. Тя остава отвън, когато Амат влиза в магазина. Продавачът отделя доста време, помагайки му да получи най-доброто за парите си. Накрая Амат излиза, влачейки се тромаво, защото иначе има чувството, че реброто се забива в белия му дроб при всяка крачка.
Потеглят към дома, отклоняват се малко преди Низината, спират пред една от вилите в средата на града. Фатима чака в колата, докато Амат оставя покупката на стълбите.
Мая не си е вкъщи. Когато се прибира, китарата я чака пред вратата. „Няма да намериш по-добър инструмент за пет хилядарки, след десет години момичето още ще е влюбено в китарата!“, обеща продавачът.
Фрак влиза в „Кожуха“. Застава пред бара с рошава коса, хванал шапката си в ръце. Рамона слага длани върху плота.
– Аха?
Фрак прочиства гърло.
– Колко спонсори има Бьорнстад в момента?
Рамона кашля и се прави, че брои на пръсти.
– Струва ми се, че общо един.
Той стиска челюсти и бузите му се размърдват.
– Искаш ли компания?
Рамона го поглежда скептично. Обръща му гръб и отива да обслужи друг клиент. Когато се връща, налива две чаши, слага едната пред Фрак, другата изпива сама.
– Ти си бизнесмен, момче. Спонсорирай Хед, ще е добре за хранителния ти магазин там.
– Хед Хокей не е моят клуб.
Тя сбръчква нос.
– Не съм сигурна, че имаш средствата да спасиш своя клуб.
Устните на Фрак се свиват, очите му се затварят и отварят нещастно.
– Ще продам магазина в Хед. Елизабет така и така се оплаква, че работя прекалено много.
– Би го направил заради един хокеен клуб?
– Бих го направил заради един по-добър хокеен клуб.
Рамона изсумтява предизвикателно.
– И какво искаш от мен? Не знам какво си мислиш, че продавам тук, но не е злато, мамка му.
– Искам да те вкарам в ръководството.
– Пиян ли си, момче?
– Трябва ни мъж, който да спаси клуба. А в Бьорнстад няма по-голям мъж от теб.
Рамона се засмива.
– Винаги си бил глупак. Човек би си помислил, че си вратар.
– Благодаря – смотолевя Фрак трогнато.
Защото Холгер беше вратар. В „Кожуха“ това е комплимент. Рамона отива да сервира на друг клиент. Когато се връща, слага халба бира пред Фрак и чаша кафе пред себе си.
Вижда изненадания му поглед и измърморва:
– Трябва да изтрезнея, ако ще съм част от ръководство. Като се има предвид колко съм изпила през последните четиресет години, може би ще ми трябват около два месеца.
Бени и басистът лежат един до друг в репетиционната. Обкръжени са от инструменти, наредени покрай всички стени. Над тях бди спокойна музика. Понякога е лесно да се научиш да свириш на каквото и да е. Трябва просто да не свириш, след което да спреш да го правиш.
– Скоро трябва да се прибирам – казва басистът.
Няма предвид апартамента в Хед. Има предвид дома си. Бени мълчи. На басиста наистина му се иска да не беше така.
– Можеш... да дойдеш с мен... – преборват се да кажат устните, въпреки че сърцето му се противи.
Не иска да чуе отговора. И не получава такъв. Бени се изправя и започва да се облича. Басистът става, пали цигара, усмихва се меланхолично.
– Можеш да се махнеш оттук, нали знаеш? Има и други животи на други места.