Бени го целува по косата.
– Не съм като теб.
Навън вали последният сняг за тази зима. След като Бени излиза и вратата се затваря меко зад него, басистът се замисля колко вярно е това. Бени не е като него, но не е и като хората, които живеят тук. Бени не е като никого другиго. Как да не обичаш такъв човек?
В Бьорнстад настъпва нощ, а Кевин тича сам по осветената пътека. Обиколка след обиколка, след обиколка. Докато болката в мускулите стане по-голяма от всяка друга. Докато адреналинът стане по-силен от несигурността, а гневът надделее над унижението. Пак и пак, и пак.
Първоначално ще му се стори, че си въобразява; че сенките лъжат очите му. За секунда дори ще успее да си помисли, че е толкова изморен, че халюцинира. Ще забави крачка задъхано. Ще избърше потта от лицето си с ръкава на анцуга. Чак тогава ще види момичето. Пушката в ръцете му. Смъртта в очите му.
Чувал е ловци да разказват как се държат животните, когато се боят за живота си. Едва сега ще проумее какво означава това.
Ана се събужда, оглежда се и започва да мърмори объркано и сънено, преди да скочи и да удари главата си в масичката до леглото. Дръпва одеялото. Сякаш се надява, че Мая се крие отдолу, но когато осъзнава какво се е случило, ужасът я раздира като нокти на диво животно. Хвърля се надолу по стълбите, нахлува в мазето и отваря оръжейния шкаф. Щом вижда какво липсва, Ана започва да крещи със стиснати устни, все едно кръвоносните съдове в главата ѝ експлодират един по един.
В шкафа има бележка, написана със спретнатия почерк на Мая. „Щастлива, Ана. След десет години се виждам щастлива. Теб също.“
49
След десет години една двайсет и пет годишна жена, в голям град далеч оттук, ще върви през паркинга на един търговски център. Точно до него ще има хокейна зала, но жената дори няма да погледне натам, защото сградата не е част от живота ѝ. Преди да се качи в колата си, жената ще се обърне към мъжа си и ще му се усмихне. Той ще сложи торбите в багажника и ще се засмее, щом срещне погледа ѝ. Няма да погледне към залата, не се интересува. Жената ще облегне брадичка върху покрива на колата за секунда, мъжът ѝ ще направи същото. Ще се подсмихнат и жената ще си помисли, че той е всичко, което тя иска да има и за което си е мечтала. Той е перфектен за нея. Тя е бременна. И щастлива. След десет години.
Пътеката пред него е спокойна, но не и пуста. Кевин вижда единствено очертанията в далечината. Забавя, без да спре напълно. Мая пристъпва напред и светлината я осветява. Кевин не успява да избяга. Когато вижда пушката, вече е твърде късно. Мая спира на три метра от него, ръцете ѝ държат оръжието спокойно, дишането ѝ е равномерно и спокойно. Очите ѝ не мигат, не се отделят от Кевин и за миг. Гласът ѝ звучи студено и безмилостно, когато му казва да застане на колене.
След десет години, в голям град далеч оттук, над входа на една хокейна зала ще свети надпис с името на един музикант. Тази вечер няма да има хокеен мач, а концерт. Това няма да е от значение за жената на паркинга, тя ще седне в колата и ще хване ръката на мъжа си. Няма да си прави илюзии, че любовта е лесна. Правила е много грешки, изпитвала е много болка и ще знае, че това важи и за мъжа ѝ. Но когато я погледне, той я вижда, вижда всички кътчета на душата ѝ, и макар да не е перфектен, то за нея е.
Кевин седи на колене в снега, кожата му се вкочанява от студа, ръцете му треперят, а главата му клюмва, но Мая допира дулото до челото му и прошепва:
– Погледни ме. Искам да те гледам в очите, когато те убия.
Сълзи текат по бузите му, той опитва да каже нещо, но хълцането и учестеното дишане надделяват над думите. От брадата му текат сополи и слуз. Студеният метал на двете цеви се притиска до кожата му, а в ноздрите на Кевин нахлува миризма на амоняк. Петното върху сивото долнище на анцуга му расте, докато не покрива целите му бедра. Напикал се е от страх.
Мая бе очаквала, че ще е притеснена. Може би дори изплашена. Но не чувства нищо. Планът беше прост: знаеше, че Кевин няма да може да заспи тази нощ, и се надяваше, че ще отиде да тича. Оказа се права, трябваше само да изчака пред къщата му достатъчно дълго. Тъй като предния път засече обиколките му, Мая знаеше колко точно време ще му е нужно да стигне дотук. Знаеше къде да се скрие. Кога да излезе от мрака. Пушката побира два патрона, но тя през цялото време знаеше, че ще ѝ е нужен само един. Дулото е опряно в челото на Кевин. Тази нощ всичко приключва.
Мая очакваше, че ще се поколебае. Ще размисли. Ще го пощади, въпреки всичко. Не го прави.
Когато натиска спусъка, съзнанието ѝ е празно. Когато стреля, очите на Кевин са затворени, а нейните – отворени.