След десет години един мъж на един паркинг ще подкара една кола на заден ход. Когато погледне през страничния прозорец, ще се вцепени. От друга кола ще излезе уверена жена с калъф за китара в ръка. Получила е инструмента от един приятел, когато е била на петнайсет. Все още отказва да свири на нещо друго. Ще забележи мъжа в колата, ще спре и за няколко ужасяващи секунди ще се пренесе обратно в един малък град в една далечна гора. Преди десет години. Когато мъжът беше момче, което молеше за живота си, коленичило в снега, а тя, надвесила се над него с пушка в ръце, натисна спусъка.
Кевин пада на земята. Успява да разбере, че умира. Мозъкът му има време да регистрира пръсването си, кръвта, сачмите. Сърцето спира. Когато отново започва да бие, гърдите му експлодират, а той пищи и плаче с безразсъдната истерия и паника на новородено.
Мая все още стои надвесена над него. Сваля пушката. Вади един патрон от джоба си и го пуска в снега пред Кевин. Кляка и го принуждава да я погледне в очите, когато му казва:
– Сега и ти ще се страхуваш от тъмното, Кевин. До края на живота си.
След десет години паркингът ще е пълен с хора. Съпругата на Кевин ще е бременна. Мая ще стои на няколко метра и ще има всички възможности на света да отнеме живота му. Ще може да отиде при тях и да разкаже какъв е той, да го унижи и унищожи пред очите на жената, която обича.
В този миг ще има цялата тази власт, но ще го остави да си отиде. Не прощава, не помилва, просто го пощадява. И той винаги ще го знае.
А Мая винаги ще знае, че той продължава, дори след десет години, да спи на светната лампа.
Когато Кевин подкара колата, потен и разтреперан, съпругата му ще го попита коя е била тази жена. И Кевин ще ѝ разкаже истината. Цялата.
През това време Мая ще тръгне към залата. Охранителите ще задържат въодушевените тела и ще опитат да заглушат гласовете, които викат след нея, но тя ще спре търпеливо и ще подпише всичко, което ѝ подадат, ще се снима с всички, които я помолят. Над тях думата „Разпродадено!“ ще мига до името на музиканта, който ще свири тази вечер.
Нейното име.
50
Ана тича в нощта, без да знае накъде. Погледът ѝ блуждае паникьосано, преди да види лампите на пътеката и да чуе писъка. Стига до края на гората и вижда всичко. Кевин и най-добрата ѝ приятелка. Той седи на колене и плаче истерично. Мая се обръща и го оставя сам, тръгва между дърветата и спира чак когато забелязва Ана. Петнайсетгодишните момичета се поглеждат в очите. После се прегръщат безмълвно и се прибират.
Рано на следващата сутрин Ана ще вземе патрона от пътеката. Ще го сложи на мястото му при мунициите на татко. Ако някой някога я пита къде е била тази нощ, тя ще каже „вкъщи“. Ако някой някога я пита какво е правила най-добрата ѝ приятелка, тя ще отговори: „Съжалявам, не видях ситуацията“.
Вратата на залата се отваря. Вътре влиза момче с патерици. Петер върви по коридора в другата посока, но се спира изненадан.
– Бенямин...
Не знае как да продължи. Никога не е знаел такива неща. Затова единственото, което успява да каже, е:
– Как е кракът ти?
Бени поглежда покрай него, към пързалката. Като всички, които обичат последния сантиметър, преди подът да се превърне в лед, той може да усети размахването на крилата още оттук. Зениците му се завъртат обратно към Петер и той отговаря:
– Ще е заздравял до първия мач на мъжкия отбор. Ако Сюне смята, че съм готов.
Петер свива вежди. Прокашля се смутено.
– Бени... това е... няма да можем дори да плащаме заплати на мъжкия отбор... Боже, възможно е изобщо да нямаме клуб наесен.
Бени се обляга на крака си. Този път на здравия, не на счупения.
– Просто искам да играя.
Петер се смее.
– Ама, леле, Бени, с такъв талант и такова сърце ти може да СТАНЕШ нещо. Говоря сериозно. След две години можеш да играеш на елитно ниво. Хед Хокей ще има фантастичен отбор, финансови ресурси... там ще имаш много по-добра възможност да се развиваш.
Бени свива рамене небрежно. Отговорът му е колкото кратък, толкова и безкомпромисен:
– Но аз съм от Бьорнстад.
Когато започват тренировките за деца в спортната зала, четирима тийнейджъри са повикани като инструктори. Стоят в централния кръг с цветовете на отбора: зелено, бяло и кафяво, като гората, леда и земята. Това място изгради клуб, който прилича на него. Суров и упорит – както в любовта си, така и във всичко останало.
Момчетата гледат към мечката, изрисувана под краката им. Когато бяха малки, тя ги плашеше, понякога още го прави. Амат, Закариас, Бобо и Бенямин: двама от тях тъкмо са навършили шестнайсет, двама скоро ще навършат осемнайсет. След десет години двама от тях ще са професионалисти. Един ще бъде баща. Един ще е мъртъв.