Телефонът на Бени звъни. Той не вдига. Телефонът звъни отново, Бени го вади от джоба си и поглежда номера. Поема дълбока, прорязваща глътка въздух и го изключва.
На една автобусна спира стои един басист с куфар. Звъни на същия номер, за последен път. После се качва в автобуса и отпътува. Никога няма да се върне тук, но след десет години ненадейно ще види лицето на Бенямин по телевизията и ще си припомни всичко. Погледи и връхчета на пръсти. Чаши върху захабен барплот и дим в тиха гора. Усещането върху кожата ти да пада сняг през март, а едно момче с тъжни очи и диво сърце да те учи да караш кънки.
Децата преминават последния сантиметър, губят равновесие и се изсипват върху леда. Момчетата в централния кръг се смеят и помагат на малките да се изправят. Опитват да ги научат, че има и други начини да спрат, освен да забият нос в мантинелата.
Никой от тях не вижда първата крачка на детето, което стъпва последно на леда. Тя е на четири години, кльощаво малко лапе с твърде големи ръкавици и онзи вид синини, които всички забелязват, но никой не коментира. Каската пада пред очите ѝ, но тя все пак вижда.
Адри и Сюне тръгват след нея, готови да я хванат, но откриват, че няма нужда. Следващия сезон момчетата в централния кръг ще изградят нов мъжки отбор, но това няма значение, защото след десет години не техните имена ще карат хората в Бьорнстад да вървят с гордо изпъчени гърди.
Тогава всички ще лъжат и ще казват, че са били тук и са видели как се случва. Първата крачка на момичето, което ще стане най-големият талант, който клубът някога е виждал. Всички ще казват, че са знаели още тогава.
Защото местните разпознават мечката.
Черешите винаги миришат на череши.
В хокейните градове е така.
БЛАГОДАРНОСТИ
Първо искам да благодаря на хората, които ми помогнаха с най-трудните части от тази история, но които по различни причини помолиха имената им да не се споменават тук. Безкрайно съм ви задължен.
Отправям специален благодарствен поклон и към всички хокеисти, треньори, съдии и родители, които ми позволиха да посещавам мачове и тренировки и да задавам странни въпроси.
Благодаря на моя приятел и колега в офиса Никлас Нат о Даг, на издателката ми София Братселиус Тунфорш, на редакторката ми Ваня Винтер и на агента ми Тур Юнасон. Освен семейството ми, вие сте четиримата души, изиграли най-важна роля за завършването на тази книга. Благодаря ви, че ме подкрепяхте до самия край.
По-нататък искам да отправя огромни благодарности към следните хора, без чиято помощ романът би бил просто една идея и купчина листове: Тобиас Старк, историк и хокеен изследовател в Института по спортна наука към университета „Линей“. Исабел Болтенстерн и Юнатан Линдквист, забавни проклетници и неуморни източници на знание, които отправяха сурови, но справедливи критики дори когато това нараняваше крехкото ми писателско его. Ерика Холст, Юн Линд, Юхан Форшбери, Андреас Хаара, Улф Енгман и Фредрик Гладер, хокейни експерти, които проявиха поразителна щедрост с времето си, когато ги занимавах с твърде разпилените си размишления. Андерш Далениус, за поучителните разговори относно кучета и пушки. София Б. Карлсон, за приказките за спорта и живота и за мъдрите отговори. Роберт Петершон, за дъъългата и търпелива кореспонденция по пощата. Атила Терек, за специализираните познания по химия. Исак и Расмус от Мънкиспортс в Сьодертелие, заради това, че ме оставихте да обикалям из магазина цял ден и да разучавам хокейното оборудване. Лина „Линкс“ Еклунд и клуб „Панкрейс Джим“, заради посещенията ми, по време на които ми разказвахте за любовта си към вашия спорт. Юхан Зилѐн, защото никога не се налага човек да чака, за да чуе мнението ти. Освен това: всички правни експерти в най-различни области, които се отзоваха и помогнаха за изпипването на детайлите; и на всички останали, които четохте, мислихте и изразявахте мнение, когато ви пращах части от ръкописа. Твърде много сте, за да ви изброя, но се надявам да знаете, че аз знам.
Благодаря също на Анна Свенсон и Лина Кобери Стене от Култ ПиАр, за тежката работа и бурния смях по време на хаотичните сесии за автографи, както и на Карин Валѐн за всичко останало: приключения, идеи, пламенни дискусии и заобиколни пътища към добри павилиони за хотдог. Нилс Улсон, за времето и енергията, вложени в четири поредни корици – първото впечатление, което една книга има възможността да остави у читателя. Ерик Тунфорш, който улови толкова много от това, което исках да кажа за Бьорнстад Хокей, когато нарисува мечката за логото. Салумонсон Ейджънси, защото ми позволявате да видя света. Пеле Силвебю, Бенгт Карлсон и Кристина Тулин, които се грижат за всички документи. Оскар Олерюп: за „усилилусили“ плейлиста (и всички други брилянтни неща, които вероятно съм откраднал от теб през годините). Риад Хадуш, Юнес Джадид и Ерик Едлунд, за всичко, което сте ми дали и което сте изтърпели през тези близо двайсет години приятелство.