Това е причината места като Бьорнстад винаги да влагат надеждите си за бъдещето в младите. Защото те са единствените, които не си спомнят, че едно време всъщност беше по-добре. Това може да бъде благословия. Затова градят юношеския си отбор така, както предните поколения са градили общността си: работят здраво, поемат ударите, не се оплакват, стискат зъби и показват на копелетата от големите градове откъде идват.
Наоколо няма много какво да се види. Но всички, които са били тук, знаят, че това е хокеен град.
Туп.
Амат скоро ще стане на шестнайсет. Стаята му е толкова малка, че ако се намираше в по-голям апартамент в богаташка част от големия град, вероятно не би минала дори за walk-in closet[2]. Тапетите са покрити изцяло с плакати на играчи от НХЛ[3], с две изключения. Първото е негова снимка, на която е на седем години, най-малкото от всичко момчета на леда, носи твърде големи ръкавици и каската му е смъкната над челото. Второто е бял лист, на който майка му е написала части от молитва. Когато Амат се родил, майка му го държала в прегръдките си, легнала на тясно легло в малка болница на другия край на земното кълбо. Били съвсем сами на този свят. Една сестра прошепнала в ухото ѝ молитва, за която казват, че Майка Тереза написала на стената над леглото си. Сестрата се надявала, че молитвата ще даде на самотната жена сила и надежда. Близо шестнайсет години по-късно парчето хартия още виси на стената на сина ѝ; думите са разбъркани, но тя ги е записала така, както ги помни:
Честният може да бъде предаден от другите. Въпреки това бъди честен.
Дружелюбният може да бъде хулен от другите. Въпреки това бъди дружелюбен.
Доброто, което правиш днес, утре може да бъде забравено. Въпреки това върши добро.
Кънките на Амат стоят точно до ръба на леглото му, всяка нощ. „На майка ти сигурно ѝ е било доста тежко – да се родиш с кънките на краката“, хилеше се старият портиер в хокейната зала. Предложил е на момчето да ги съхранява в един шкаф в склада на клуба, но момчето обича да ги разнася напред-назад. Иска да е близо до тях.
Винаги е бил най-ниският във всички отбори, никога не е имал мускули като другите играчи, никога не е удрял шайбата толкова силно. Но никой в града не може да го стигне. Нито един играч от който и да е отбор, срещу който е играл, не е бил бърз колкото него. Не може да го обясни, но предполага, че е горе-долу както някои хора поглеждат цигулка и виждат само дъски и ключове, а други хора – музика. Кънките никога не са му били чужди. Напротив, именно когато пъхне крака в обикновени обувки, Амат се чувства като моряк, стъпил на сушата.
Последните редове, които мама е написала на листа на стената му, звучат така:
Всичко, което изградиш, може да бъде разрушено от другите. Въпреки това гради. Защото накрая всичко е между теб и Бог, никога не е било между теб и другите.
Отдолу, с червен тебешир и решителния почерк на дете от долните класове, е изписано:
КАЗВАТ ЧЕ САМ МНОГО МАЛАК ДА ИГРАИА. ВЪПРЕКИ ТФА ЩЕ СТАНА ГОЛЯМ ИГРАЧ!
Туп.
Веднъж мъжкият отбор на Бьорнстад Хокей завърши втори в най-висшата дивизия на страната. Оттогава са минали повече от две десетилетия и три дивизии, но утре Бьорнстад отново ще може да премери сили с най-добрите. Така че колко важен може да е един юношески мач? Колко да им пука на жителите на едно градче за някакъв тийнейджърски полуфинал в младежка лига? Не много, разбира се. Ако не се случваше точно в тази точка на картата.
Двеста метра южно от пътните табели започва районът, наречен „Възвишението“. Представлява малка групичка ексклузивни имоти с изглед към езерото. Съседите тук са собственици на магазини за хранителни стоки или шефове във фабриката, или имат по-добра работа в някой по-голям град, където колегите им се чудят ококорени по време на фирмените партита: „Бьорнстад? Може ли да се живее толкова навътре в гората?“. Те, разбира се, отговарят нещо за лова, риболова и близостта до природата, но в действителност в днешно време почти всички от тях се чудят дали наистина е възможно. Да се живее тук. Дали е останало нещо друго освен цените на имотите, които падат в такт с температурите.