Кевин и Бени влизат в училище сами, но щом тръгват по коридора, сякаш се превръщат в магнити. Бобо и останалите юноши веднага се скупчват около тях. Само след десет крачки вече се движат в група от дванайсетима души. Кевин и Бени приемат това равнодушно, все пак през целия им живот е било така. Не може да се каже какво точно улавя вниманието на Кевин. Обикновено в деня преди мач нищо на света не може да го разсее, но докато минава покрай редица шкафчета, погледът му се задържа върху нейния. Препъва се в Бени, Бени го наругава, Кевин не го чува.
Мая тъкмо е оставила чантата в шкафчето си, когато се обръща и погледът ѝ среща този на Кевин. В същия миг тя затваря вратата на шкафчето толкова рязко, че прищипва ръката си. Всичко свършва за секунда, коридорът се изпълва с тела, а Кевин изчезва в тълпата. Разбира се, приятелите, които имаш, когато си на петнайсет, не пропускат тези неща.
– Еее... да не би внезапно да се заинтересува от хокей, а? – закача се Ана.
Мая разтърква засрамено прищипаната си ръка.
– Затваряй си човката. Мамка му...
После на лицето ѝ цъфва бегла усмивка.
– Това, че човек не обича фъстъчено масло, не означава непременно, че не може да обича... фъстъци.
Ана така се разсмива, че оплисква цялото си шкафче със смути.
– Окей, fine[11]! Но ако говориш с Кевин, ще ме запознаеш ли с Бени? Той е... ммм... иде ми да го изям. Като... масло.
Мая свъсва чело отвратено, заключва шкафчето си и закрачва по коридора. Ана разперва ръце след нея.
– Какво? Значи ТИ можеш да говориш такива неща, а аз – не?
– Нали знаете, че не си измисля шегите сам? Не е толкова умен. Краде ги от нета – измърморва Закариас и изтръсква унизено снега от дрехите си.
Лифа вдига шапката му от земята и я изтупва. Амат протяга ръка в опит да успокои приятеля си.
– Знам, че мразиш Бобо, но догодина ще сме юноши... тогава ще е по-добре.
Закариас не отговаря. Лифа му хвърля поглед, изпълнен с нещо средно между гняв и примирение. Лифа спря да играе хокей още когато бяха малки. Все слушаше по-големите играчи да повтарят, че трябвало да „носи на майтап“, в съблекалнята. Това е много ефективно изграден аргумент, тъй като, когато Лифа се отказа, всички решиха, че именно това е причината: „В хокея трябва да носиш на майтап“. Ако родителите на Закариас не обичаха спорта толкова много, той също не би продължил, а ако Амат не беше толкова добър, вероятно дори той не би издържал.
– Нещата ще се подобрят, когато станем юноши! – повтаря Амат.
Закариас не казва нищо. Знае много добре, че никога няма да получи място в юношеския отбор, това е последната му година като хокеист. Единствено Амат още не е загрял, че скоро ще остави най-добрия си приятел зад себе си.
Но Амат не обръща внимание на тишината. Отваря вратата, свива зад ъгъла и оттам нататък чува единствено глух тътен в ушните си канали. Когато тя е наблизо, околният свят спира да съществува.
– Здрасти, Мая! – възкликва той малко по-високо от необходимото.
Тя се обръща за кратко и отбелязва присъствието му, нищо повече. Когато си на петнайсет, никой поглед не би могъл да има по-болезнен ефект.
– Здрасти, Амат – отвръща Мая безизразно и се отдалечава още преди да е произнесла цялото му име.
Амат остава на място и избягва погледите на Закариас и Лифа, защото знае, че те няма да положат особени усилия да сдържат смеха си.
– Здрастииии, Маааая... – имитира го Закариас, а Лифа така се разсмива, че му потичат сополи.
– Fuck off[12], Зак – измърморва Амат.
– Сори, сори, но се държиш така още от долните класове. Държах се добре с теб през първите ОСЕМ години, откакто си влюбен в нея, така че сега мисля да почна да те бъзикам – смее се Закариас.
Амат тръгва към шкафчето си, а сърцето му потъва като олово в гърдите. Обича това момиче повече, отколкото обича да кара кънки на лед.
8
Това е само игра. От нея зависят само дребни, незначителни, почти незабележими неща. Като това кой получава одобрение. Чий глас се чува. Ефектът е почти невидим, лесно е да се засмееш и да го отхвърлиш като „недоразумение“ и „преувеличение“. Играта само разпределя властта и чертае граници, превръща някои хора в звезди, а други – в зрители.
Само.
Давид влиза в залата и отива директно в офиса си – най-малката стая в дъното на коридора. Затваря вратата, пуска компютъра и започва да разучава видеозаписи от мачове на утрешните им съперници. Те са изключителен отбор, ужасяваща машина. Ако сравнява играчите им със своите, единствено Кевин може да се мери с тях. Ще е нужно ненадминато отборно усилие, за да има Бьорнстад изобщо някакъв шанс, но Давид знае, че всеки един от играчите му е готов да умре на леда, ако се налага. Прилошава му не заради това, на което е способен отборът му, а заради това, което му липсва. Скорост.