Петер обръща посоката, излиза на пътя, барабани с пръсти по волана. Сега, след като децата слязоха, той отново усеща пулса си. Това е просто младежки мач. Просто мач. Мач. Повтаря мантрата, но нервите го съсипват. Дробовете му сякаш поемат въздух през очните кухини. Хокеят е проста игра: ако желанието за победа е по-голямо от ужаса от загубата, имаш шансове. Никой не печели със страх.
Надява се, че юношите са твърде млади, за да се изплашат, твърде наивни, за да осъзнават колко много зависи от този мач. Защото за публиката няма нюанси, само рай или ад. Гледано от трибуните, човек или е гений, или е безполезен, но никога по средата. Засадите никога не са съмнителни, всяко влизане е или съвсем чисто, или играчът заслужава доживотно наказание. Петер беше на двайсет години и капитан на Бьорнстад, когато отборът почти спечели финала във Висшата лига. Щом се прибра у дома, бащиният глас го посрещна откъм кухнята: „Почти? По дяволите, не можеш почти да се качиш в лодка. Или си на борда, или си във водата. И ако всички други копелета също са във водата, на никого не му дреме, че ти си цопнал последен“.
Малко преди да замине за Канада, за да играе в НХЛ, баща му му каза „да не си мисли, че е нещо“. Възможно е старецът да е искал да прозвучи по-меко, отколкото се получи, да е имал предвид, че със скромност и упорит труд момчето ще стигне толкова далече в Канада, колкото стигна и в Бьорнстад. Възможно е алкохолът да е заострил думите. Възможно е Петер да не е искал да затръшне вратата толкова силно, колкото го направи. Сега няма значение. Младият мъж напусна Бьорнстад смълчан, а когато се прибра, вече беше твърде късно за думи. Човек не може да погледне надгробен камък в очите и да помоли за прошка.
Спомня си как вървеше по малките улички от детството си, осъзнавайки, че хората, които е познавал цял живот, вече го гледат по друг начин. Спомня си как всички млъкваха, когато той влезе в стаята. В началото поглеждаше часовника си, изплашен, че е закъснял за съвещанието. Изпита облекчение, когато този период отмина и останалите започнаха да го възприемат като спортен директор, не като звезда. После клубът продължи да пропада, а щом хората казаха на спортния директор какво всъщност мислят за него, той откри частица от себе си, на която ѝ се искаше отново да почнат да се отнасят с него като със звезда. За хокейната публика няма нюанси.
Тогава защо продължава? Защото никога не е обмислял алтернативата. За мнозина е трудно да си спомнят как са обикнали спорта, но Петер няма такива проблеми. Голямата му любов, още от първия миг, когато обу кънките, се дължеше на тишината. Всичко извън залата изчезна – студът, мракът, болестта на майка му и пиянството на баща му... Когато стъпи на леда, в главата му просто настана тишина. Тогава беше на четири, но хокеят веднага му даде да разбере, че ще изисква от него пълното му внимание. Петер го обикна заради това. И все още го обича.
Мъж на годините на Петер, само че изглеждащ петнайсет години по-стар, вижда колата му да минава през града. Загръща се плътно с военното си яке и се почесва по брадата. Когато беше на седемнайсет, само един човек в целия Бьорнстад смяташе, че Петер има по-голяма дарба от Робан. „Талантът е като да пуснеш два балона да летят към небето: интересното не е кой ще се издигне по-бързо, а кой има по-дълга връвчица“, казваше Сюне. Беше прав, разбира се. Ръководството и спонсорите го принудиха да вземе Робан в мъжкия отбор, въпреки че треньорът настояваше, че е момчето не е готово психически. Там един играч му влезе толкова грубо, че го изкара от игра. Робан се изплаши и през остатъка от сезона предпочиташе да праща топката към мантинелата, отколкото да рискува да влиза в близко единоборство. Първия път, когато публиката го освирка, той се прибра и се разплака. Втория път се прибра и се напи.
Когато навърши осемнайсет, Робан играеше по-зле, отколкото когато беше на седемнайсет, а през това време Петер бе станал по-добър от всичко, което градчето някога бе виждало. Когато получи шанс да играе в мъжкия отбор, вече беше готов. Робан се колебаеше всеки път, когато излизаше на пързалката, докато Петер не го ловеше страх. Отиде в НХЛ същата година, когато Робан започна работа във фабриката. В хокея няма почти. Единият играч сбъдна мечтите си, а другият стои и тъпче в снега, чакайки вратата на кръчмата най-накрая да се отвори.