Петер има чувството, че гръдният му кош е натежал твърде много, за да може да стане от стола. Президентът опитва да звучи насърчително:
– Ръководството иска ти да съобщиш на Сюне и да говориш с медиите. Важно е да покажем, че всички сме обединени около това решение.
Петер разтърква вежди с кокалчетата на пръстите си.
– Кога?
– Веднага след финала в младежката дивизия.
Петер вдига поглед изненадано.
– Имаш предвид полуфинала? Утре?
Президентът поклаща спокойно глава.
– Ако загубят полуфинала, Давид няма да получи работата. Ръководството ще избере някого другиго. Тогава може би ще са ни необходими още няколко седмици.
Светът на Петер се разклаща.
– Ти шегуваш ли се с мен? Да не би да обмисляте да изритате Сюне и после да вземете някого ОТВЪН?
Главата на президента отново се отмества наляво и надясно. Той отваря малък пакет чипс, изяжда една шепа и изтупва солта от сакото си.
– Моля ти се, Петер, не бъди наивен! Ако юношите спечелят финала, това ще бъде неизмерима реклама. Спонсори, частни и общински, всички ще искат да участват! Но ръководството не се интересува от „почти“... само ни виж, виж клуба...
Президентът разперва ръце малко по-рязко от необходимото, но продължава да говори, необезпокоен от последвалия порой от чипс.
– Не бъди лицемер, Петер! Самият ти не влагаш цялото си време в клуба само за „почти“. Не стана спортен директор за „почти“. На никого не му пука дали момчетата са се представили добре, всички ще си спомнят единствено резултата на таблото. Давид няма никакъв опит като треньор на мъжки отбор, но можем да преглътнем това, ако спечели. Но ако не спечели... ох... знаеш правилата в живота: или печелиш, или си като всички останали.
Спортният директор и клубният президент дълго време се гледат. Не казват нищо повече, защото и двамата знаят как стоят нещата. Ако Петер не се съобрази с ръководството и спонсорите, той също може да бъде заменен. Клубът е на първо място. Винаги.
Четиримата членове на семейството са невероятно различни. И макар Мира да спря да им напомня, че Петер все пак си ПРИЗНА, че е измамил, тя продължава от време на време да се сеща за случая с дъската за „Монополи“ и... да се срамува. Откакто роди, не е минала и секунда, през която да не се чувства като лоша майка, във всяко отношение. Защото не разбира децата, губи търпение, не знае всичко, не им приготвя по-добър обяд за училище, и защото все още иска от живота повече неща от това да бъде майка. Чува как другите жени в Бьорнстад въздъхват зад гърба ѝ: „Знаеш ли, че тя е на п-ъ-л-е-н работен ден, представяш ли си?“. Колкото и да се опитваш да се отърсиш от тези думи, някои от тях остават с теб.
Мира се чувства свободна, когато отива на работа. Срамува се да го признае пред себе си, но знае, че е добра в работата си, а никога не се чувства така като родител. Дори в най-хубавите, искрящи мигове, когато са на почивка, Петер и децата си играят на брега и всички се смеят и са щастливи, Мира се чувства фалшиво. Сякаш не го заслужава и просто показва перфектна, ретуширана семейна снимка за пред света.
Работата ѝ може би е изтощителна и тежка, но е ясна и логична. А с родителството никога не е така. Ако на работа Мира направи всичко както трябва, то най-често събитията протичат по план. Като майка обаче няма значение дали ще изпипа всички възможни детайли на света. Нещата пак могат да се развият по възможно най-ужасния начин.
Когато стана спортен директор, Петер научи труден урок. Трябваше бързо да свикне с факта, че всички вечно ще са недоволни от него. Тежко му беше да го приеме, тъй като е от хората, които винаги искат да угодят на другите. Сюне бе този, който му каза да не се страхува. Каза, че способността му да прави компромиси ще го отведе далеч, че е човек, който може да слуша и да взима трудни решения с главата си, а не със сърцето си.
Може би Сюне не е предвидил собственото си уволнение, когато го е казал. Може би е остарял и си е променил мнението.
Може пък и самият Петер да се е променил, не е сигурен. Излиза от кабинета на президента, затваря вратата и подпира отчаяно чело на стената. Знае правилата, всички знаят правилата; клубът или е специален, или е като всички останали.
Но нищичко от това не го кара да се чувства по-добре. Има чувството, че разочарова всички. Винаги.
В единия от ъглите на бюрото на Мира има колекция от семейни снимки, която с времето заема все повече място. Сред тях има снимка на нея и Петер, направена в деня, когато заминаха за Канада, малко след като той получи договора за НХЛ. Мира я забелязва тъкмо докато сваля чантата си. Вижда изтощеното си отражение в стъклото на рамката и започва да се смее. Боже, колко са били млади. Тя беше бременна и тъкмо бе завършила право, а той беше бъдеща суперзвезда. Всичко бе толкова просто, точно по онова време, в продължение на няколко вълшебни седмици. Отражението ѝ спира да се смее, когато си спомня колко бързо посърнаха усмивките от снимката.