Вечерта отборът излезе да отпразнува среброто. Петер седя сам цяла нощ в един малък семеен ресторант до хотела. Мира беше на бара. Петер се разплака пред нея, не заради себе си, а защото вече не можеше да погледне собствените си съграждани в очите. Беше ги предал. Получи се наистина странна първа среща, но от разстоянието на времето Петер вече може да се усмихне. Какво му каза тя? „Някога обмислял ли си да спреш да се самосъжаляваш през цялото време?“ Той се разсмя и спря да се смее чак след няколко дни. Оттогава всеки ден хлътва по нея.
Веднъж, много по-късно, Мира бе пила вино и се държеше буйно както винаги, когато бе пияна. Стисна го за ушите толкова силно, че Петер буквално си помисли, че ще му ги откъсне, а когато изви умолително глава към нея, тя му призна, шептейки: „Обичам те, проклет идиот. Разбираш ли, че се влюбих в теб още тогава? Ти беше плахо селянче от гората, но знаех, че човек, който току-що е станал втори в цялата страна, но въпреки това седи и реве, защото се бои, че ще разочарова любимите си хора, ще бъде добър съпруг. Ще бъде добър баща. Ще защитава децата си. Никога няма да допусне нещо да се случи на семейството му“.
Мира си спомня всеки сантиметър от пропадането в мрака. Най-големият ужас за всички родители е моментът, в който се събудят и се ослушат за тихия дъх на децата си. И всяка нощ се чувстваш нелепо, когато ги чуеш, защото си се тревожил без причина. „Как станах такъв човек?“, мислиш си. Обещаваш си да се отпуснеш, знаеш, че нищо няма да се случи. Но следващата нощ пак лежиш буден, взираш се в тавана, клатиш глава и си мислиш: „Това е за последно“. После се изнизваш от леглото и покриваш с длани гърдите на децата само за да почувстваш как се свиват и разширяват. Но една нощ гръдният кош на едно от тях се свива, без да се разшири обратно.
И ти пропадаш. Всички часове в чакалнята на болницата, всички нощи на пода до леглото на момчето, сутринта, когато лекарят съобщи новините на Петер, защото никой не смееше да ги каже на Мира. Двамата просто рухнаха. Ако нямаха Мая, щяха ли да могат да продължат да живеят? Как се справяш с нещо такова?
Мира така се беше зарадвала, когато напуснаха Бьорнстад, че никога не би могла да си представи колко ще се радва да се върне обратно. Но там можеха да започнат отначало. Петер, Мая и тя. После се появи Лео. Бяха щастливи, или поне толкова щастливи, колкото може да бъде семейство, което носи мъка, твърде голяма, за да бъде погълната от времето.
Но Мира все още не знае как да се справи.
Петер допира ръка до стъклото на рамката. Мира така и не спря да кара пулсът му да се ускорява. Все още я обича така, както когато човек е тийнейджър и има чувството, че сърцето му се качва в гърлото и ще го задуши. Но тя сгреши. Петер не можа да предпази семейството си. И не минава и ден, без да се пита дали не бе могъл да постъпи другояче. Дали не бе могъл да сключи сделка с Бог? Да се лиши от таланта си? Да жертва всичките си успехи, дори живота си? Какво би му дал Бог в замяна? Не би ли му разрешил да заеме мястото на първородния си син в ковчега?
Нощем Мира все още обикаля из къщата и брои децата им. Едно, две, три. Две в леглата си. Едно на небето.
10
Кой каквото ще да казва за Бьорнстад, но това място може да ти вземе дъха. Когато слънцето изгрее над езерото, когато утрините са толкова студени, че кислородът става хрупкав, когато дърветата като че ли се навеждат почтително над леда, за да пропуснат колкото се може повече светлина за децата, които си играят върху него, когато се зачудиш как хората могат да живеят доброволно на места, където се виждат единствено сгради и асфалт. Тук четиригодишните си играят сами навън, а има и хора, които продължават да не си заключват вратите. След Канада родителите на Мая се държаха толкова загрижено, че дори в голям град поведението им би изглеждало пресилено, а в Бьорнстад изглеждаше по-скоро психотично. Странно е да растеш в сянката на мъртъв батко: децата, на които им се случва, обикновено или се страхуват от абсолютно всичко, или не се боят от нищо. Мая е от вторите.
С Ана се разделят в коридора, използвайки тайното си ръкостискане. Бяха в първи клас, когато Ана го измисли, но на Мая ѝ хрумна, че единственият начин да си остане тайно е ако го правят толкова бързо, че никой да не може да проследи всички фази: юмрук горе, юмрук долу, длан, длан, пеперуда, свит пръст, пистолети, джазови ръце[14], малка ракета, експлозия, дупе в дупе, out bitches. Ана измисли всички имена. Мая все още се смее всеки път, когато си ударят дупетата едно в друго, след което Ана ѝ обърне гръб, вдигне ръце във въздуха, изкрещи „...and Ana is OUT bitches![15]“ и си тръгне.
14
В танците пред публика джазови ръце се нарича движението, при което изпълнителят протяга ръце с разперени пръсти и длани, обърнати към зрителите. – Б. пр.