Но вече не го казва толкова високо, не и когато са в училище и другите могат да я видят. Свира ръце, понижава глас и опитва да не бие на очи. През цялото им детство Мая обичаше най-добрата си приятелка, защото не беше като никое друго момиче, но тийнейджърството действа като шкурка на Ана. Тя става все по-полирана, все по-незабележима.
На Мая понякога ѝ е мъчно за нея.
Мира поглежда часа, грабва документите от чантата си, отправя се бързо към първата си среща за деня, а веднага след това – към следващата. Както обикновено, закъснява, връща се на бегом в офиса, вече изоставайки от графика си. Има една дума, която преди ѝ харесваше, но сега мрази, когато я чува произнесена на бьорнстадски диалект: „кариеристка“. Приятелите на Петер я наричат така, някои с възхищение, други с презрение, но никой не нарича Петер „кариерист“. Това я наранява, защото знае какво намекват. Човек има „работа“, за да изхранва семейството си, но да имаш „кариера“, е егоистично. Това е нещо, което правиш заради себе си. Така че сега Мира блуждае между двете и се чувства еднакво гузно както в офиса, така и у дома.
Животът ѝ се превърна в компромис. Като млада си мечтаеше за криминални дела и драматични съдебни процеси в големи градове, но сега реалността ѝ поднася споразумения, договори, спогодби, срещи и писма, писма, писма. „Твърде висококвалифицирана си за тази работа“, каза шефът ѝ, когато я назначиха. Все едно имаше избор. Образованието и компетентността ѝ можеха да ѝ осигурят шестцифрена месечна заплата на много места по света, но в близост до Бьорнстад няма друга алтернатива. Клиентите им са горски фирми и общински предприятия, работата често е монотонна, рядко стимулираща, винаги напрегната. Мира често си мисли за Канада и за приказките на всички хокейни треньори. Те искаха „the right kind of guy[16]“. Не просто добри играчи на леда, а такива, които се държат добре и в съблекалнята, не създават проблеми и си вършат работата. Играят и си мълчат.
Колежката прекъсва мислите ѝ. Тя е най-добрата приятелка на Мира и нейният пеницилин срещу болестта, наречена скука.
– Никога не съм имала такъв махмурлук. Имам вкус на дакелски задник в устата. Вчера видя ли ме да ближа нещо?
– Снощи не бяхме заедно – усмихва се Мира.
– Така ли? Сигурна ли си? Беше afterwork[17]. А? Не беше ли с нас? Не беше ли afterwork? – измърморва колежката и се просва върху един стол.
Висока е почти един и деветдесет и върви така, сякаш всеки сантиметър се подразбира. Вместо да се свива покрай притеснителните мъже в кантората, тя се появява на работа с кървавочервени обувки, които имат токове, остри като армейски ножчета и високи като кубински пури. Все едно е излязла от въображението на илюстратор на комикси. Мира не е срещала друг човек, който по такъв начин да доминира с присъствието си една стая. Или един купон.
– Какво правиш? – чуди се тя.
– Работя. Ти какво правиш? – контрира я Мира с усмивка.
Колежката махва с ръка и слага другата пред очите си, сякаш си представя, че е студена кърпа.
– Ей сега почвам.
– Трябва да съм готова с това до обяд – въздъхва Мира над документите си.
Колежката се навежда напред и наднича към листовете.
– На нормален човек ще му е необходим цял месец, за да схване всичко това. Твърде си добра за тази фирма, знаеш го, нали?
Колежката все повтаря, че завижда на Мира за ума ѝ. Мира, от своя страна, ѝ завижда за средния пръст, който често влиза в употреба. Усмихва се примирено.
– Припомни ми любимата си реплика.
– Стига си мрънкала, затваряй си устата и фактурирай – засмива се колежката.
– Затваряй си устата и фактурирай! – повтаря Мира.
Двете жени се навеждат над бюрото за кратък high five[18].
В една класна стая има учителка, която опитва да накара групичка седемнайсетгодишни момчета да замълчат. Това е една от онези сутрини, когато съвсем искрено се пита защо си причинява това. Не само учителската професия, ами и Бьорнстад. Повишава глас пред класа, а момчетата най-отзад продължават да я игнорират. Дори не го правят нарочно, тя е напълно убедена, че в действителност изобщо не забелязват присъствието ѝ. Естествено, в класната стая има и други ученици, които искат да научат нещо, но те не се виждат или чуват. Свели са глави, стиснали са здраво клепачи и се надяват, че хокейният сезон скоро ще приключи.
Има една проста истина, която важи както за градовете, така и за хората – те най-често не стават такива, каквито им казваме да бъдат, а такива, каквито им казваме, че са. Учителката постоянно чува за себе си, че е твърде млада за тази работа. Твърде красива. Че няма да я уважават. Момчетата пък чуват, че са други неща: Мечки. Победители. Безсмъртни.