С една крачка Амат подминава защитника, с две настига шайбата, с три вече се намира в зоната за нападение. Чува как Бобо се блъска в мантинелата някъде зад него, но вече вижда единствено вратата. Повежда си шайбата надясно, наляво, надясно, изчаква страничното помръдване, изчаква, изчаква, изчаква, накрая вижда кънките на вратаря да се накланят само на два милиметра и стреля в движение към далечния ъгъл. В обратната посока. Мрежата се разклаща, когато шайбата се озовава във вратата.
Лъв сред мечки.
Обзет от сляпа ярост, Бобо се засилва чак от другия край на игрището. Той е един от най-лошите кънкьори в отбора, но когато стига до Амат с вдигнат високо стик, все пак е набрал достатъчно скорост и разполага с достатъчно предимство в теглото, че да прати момчето в болница. Не чува бързите, резки крачки зад себе си, така че ударът в рамото го изненадва, а адската болка се разпространява чак до челюстта му.
Амат се свлича на леда изтощен, но в безопасност. Бобо лежи по гръб и мига към лампите, а над него се появява лицето на Бени.
– Достатъчно, Бобо – казва той.
Бобо кима на пресекулки. Бени му помага да стане и разтърква раздразнено рамото си.
Когато си на петнайсет, шумът от удар на хокейна шайба в мрежата на врата може да бъде най-прекрасният звук на света. Когато си на трийсет и две – също.
– Запиши го в групата за утре – казва Давид и напуска скамейката.
Когато юношите се отправят към съблекалнята, Амат все още лежи на леда. Гласът на Бенгт достига до него през гъста като сметана мъгла:
– Събери шайбите и конусите. Обикновено казвам на момчетата, че вечерта преди мач чукането е забранено, но ти едва ли ще чукаш някого, така че просто забрави за чекиите, защото утре ще играеш.
На момчето му отнема един час да се добере до съблекалнята, полузалитайки, полупълзейки. Помещението е празно. Радиаторът е изключен. Обувките му са нарязани, а всичките му дрехи лежат подгизнали на пода под душа. Това е най-хубавият ден в живота му.
14
Събота е и всичко ще се случи днес. Всичко най-хубаво и всичко най-лошо.
Часът е шест без петнайсет сутринта, а Мая търси болкоуспокояващи в кухненския шкаф. Трескава и хремава, тя се връща в леглото си и се свива до Ана. Почти е заспала, когато Ана я ритва и измърморва сънено:
– Посвири ми.
– Тихо.
– Посвири ми!
Мая изръмжава.
– Знаеш ли, имам въпрос за теб. Какво предпочиташ – да не свиря на китарата всеки път, когато ме помолиш, или ДА НЕ ТЕ УБИЯ С НЕЯ!?
Ана дълго време се цупи мълчаливо. После докосва внимателно бедрото на Мая с вечно ледените пръсти на краката си.
– Моля те?
Мая се предава и започва да свири. Защото Ана обича да заспива под звуците на китарата, а Мая обича Ана. Има температура, кашля и се чувства ужасно, а последното, което си помисля, преди самата тя да заспи, е как трябва да остане цял ден в леглото.
Впоследствие ще ѝ се иска да го бе направила.
Дворът е обгърнат от гъст мрак, когато Петер паркира малкия автомобил пред сервиза, който се намира в последната къща в западния край на града, точно преди началото на гората. Спа три тревожни часа и се събуди с натежали сетива. Глигана, негов приятел от детинство, стои в слабо осветен гараж, наведен над капака на един толкова стар „Форд“, че явно се нуждае по-скоро от магически ритуали, а не от гаечен ключ. Винаги са го наричали Глигана, защото играеше като диво прасе. Висок е колкото Петер, но е два пъти по-широк. Коремът му може да е омекнал малко в сравнение с дните му като хокеист, но мускулите на ръцете и рамената му все още изглеждат като изковани от метал. Само по тениска е, въпреки че вратата на гаража е отворена. Здрависва се, без да се притеснява от факта, че Петер няма къде да избърше лепкавата смес от масло и нечистотия, която остава по дланта му. Знае много добре, че мръсотията докара приятеля му до лудост.
– Миа уж каза, че ще я оставиш вчера – ухилва се той и кима към колата.
– Щях – признава Петер, борейки се с паниката от изцапаните си пръсти.
Глигана се засмива сухо, дава му парцал и почесва брадата си, толкова гъста и буйна, че прилича на космата бандитска качулка с процеп за очите.
– Ядоса ли се?
– Да кажем, че не беше много доволна – споделя Петер.
– Искаш ли кафе?
– Имаш ли сварено?
– От кафеварка? Да не си станал някой благородник? – подхилква се Глигана. – В ъгъла има кана за вода и разтворимо кафе.