Важен е само толкова, че едно момче стои в един двор, откакто бузите му измръзнаха преди десет години, и изстрелва шайба след шайба, след шайба, носейки на раменете си надеждите на цял един град.
Полуфиналът чисто и просто означава всичко.
„Низината“ се намира в другия край на Бьорнстад, северно от пътните табели. Централната част на града се състои от редови къщи и малки вили от средна класа, но в Низината има само кооперации, построени възможно най-далеч от Възвишението. Разбира се, в началото това бяха просто лишени от въображение географски прякори: Низината е разположена по-ниско от останалата част на града и свършва с една стара чакълена яма, а Възвишението се намира на хълма над езерото. Но след като хората постепенно се разпределиха по кварталите в съответствие с финансовите си възможности, имената започнаха да се отнасят не само за частите на града, ами и за класата на домакинствата. Дори в най-малките кътчета на Земята децата отрано се научават, че съществуват отделни социални реалности, а тук всичко е просто: колкото по-далеч живееш от Низината, толкова по-добре за теб.
Фатима живее в двустаен апартамент почти толкова навътре в Низината, колкото е възможно. Сега изкарва сина си от леглото насила, а той взима кънките си. Сами са в автобуса, не говорят. Амат е усъвършенствал техниката да придвижва тялото си, без да се налага да буди главата си. Фатима с любов го нарича „Мумията“. Щом стигат до пързалката, тя облича униформата си на чистачка, а той отива да намери портиера. После опитва да помогне на мама със събирането на боклуци от трибуните, но тя го пъди. Момчето се притеснява за гърба на майка си, а майка му се притеснява, че другите деца ще го видят с нея и ще му се подиграват. Откакто Амат се помни, двамата са били сами на този свят. Когато беше малък, събираше празните кенчета от трибуните в края на месеца. Понякога още го прави.
Всяка сутрин помага на портиера, отключва вратите и проверява лампите, събира шайби и кара хладилната машина, подготвя залата за поредния ден. Първо пристигат фигуристите; те се пързалят в най-неудобното време. После се изреждат всички хокейни отбори, докато дойдат най-предпочитаните часове, запазени за юношеския и за мъжкия отбор. Юношите са толкова добри, че почти са се изкачили най-горе в йерархията.
Амат още не играе там, само на петнайсет е, но може би следващия сезон. Ако направи всичко необходимо. Един ден ще измъкне майка си оттук, знае го. Един ден няма да се налага постоянно да пресмята наум приходи и разходи. Децата, които живеят в семейства, където парите могат да свършат, започват да си дават сметка за тези неща по-рано от други.
Амат знае, че възможностите му са ограничени, затова планът му е прост: оттук – в юношеския отбор, оттам – в мъжкия, накрая – в професионалната лига. Когато му преведат първата заплата, той ще вземе хигиенната количка от майка си и никога повече няма да ѝ даде да се доближи до нея. Ще даде почивка на възпалените ѝ пръсти и на изтормозения ѝ гръб. Не иска да трупа вещи. Иска просто една вечер да може да си легне, без да брои.
Когато Амат приключва със задълженията си, портиерът го потупва по рамото и му подава кънките. Амат ги обува, връзва ги, взима стика и излиза на празната пързалка. Такава е сделката им, портиерът получава помощ с вдигането на тежко и заяждащите врати на мантинелата, срещу които ревматизмът му започва да протестира, а Амат сам почиства леда, след като е разполагал с пързалката цял час, преди фигуристите да започнат тренировката си. За него това са най-хубавите шейсет минути през целия ден, всеки ден.
Слага си слушалките, усилва звука докрай и се засилва напред. Хвърчи по леда и се блъска в мантинелата в другия край толкова силно, че каската му се удря в предпазния плексиглас над нея. После се засилва обратно. Пак. И пак. И пак.
Фатима вдига поглед от хигиенната количка и си позволява за няколко секунди да погледа как синът ѝ се пързаля.
Портиерът среща погледа ѝ и тя оформя едно „благодаря“ с устни. Портиерът просто кима и прикрива усмивката си. Фатима си спомня колко странно ѝ се стори, когато треньорите в отбора за пръв път ѝ казаха, че Амат имал изключителна дарба. Тогава разбираше езика само отчасти и за нея си беше мистерия божия как Амат може да кара кънки, при положение че едвам ходи. Оттогава са минали много години, а Фатима още не е свикнала със студа в Бьорнстад, но се е научила да обича града такъв, какъвто е. И нищо друго в живота не би могло да я учуди повече от това, че едно момче, родено на място, където никога не е падал сняг, се е появило на този свят, за да играе спорт върху лед.