– Какво точно не разбираш? Не обичам техно! – вика Мая.
– Не е ТЕХНО, а ХАУС! – отсича Ана оскърбено.
– Whatever[27]. Обичам музика, в която някой свири поне на ЕДИН инструмент и текстът се състои от малко повече от ПЕТ думи.
– Божеее, кога ще прослушаш музика, която не е като саундтрак на самоубийство? – пита Ана, спуска коса пред лицето си и имитира музикалния вкус на Мая, като засвирва безкрайно бавно на въздушна китара и запява, стенейки: „I’m so sad, wanna die, because my music suuucks…[28]“.
Мая се засмива високо и контрира, като размахва едната си ръка във въздуха, а с другата натиска копчетата на невидим лаптоп:
– Окей, но това е музиката, която ти слушаш: „Унц-унц-унц... ДРОГА! ЙЕЕ! Унц-унц-унц-унц!“.
Амат се прокашля близо до тях. В този момент двете вече подскачат толкова щуро из столовата, че Ана обръща цяла купчина кутии с желирани мечета. Мая се спира и започва да се смее с глас.
– Окей ли сте...? – пита Амат.
– Просто много, много се интересуваме от музика – ухилва се Мая.
– Окей... аз... знаеш, просто минавах, аз... може би ще играя днес – казва Амат.
Мая кима.
– Чух за това. Честито.
– Сигурно през повечето време ще седя на пейката. Но съм част от... отбора... аз... но ако няма да правиш нищо след това... Имам предвид вечерта. Тази вечер. Или ако ще правиш нещо, може... исках просто да питам дали... или ако искаш... с мен...
Ана се подхлъзва на две торбички желирани мечета и едвам не обръща хладилника с безалкохолните напитки. Мая се смее толкова силно, че започва да ѝ се повръща.
– Извинявай, Амат, съжалявам, какво каза?
Амат се кани да отговори, но не успява. Кевин е застанал до него и въобще не си прави труда да изглежда сякаш минава случайно. Дошъл е заради Мая. Когато го вижда, тя спира да се смее.
– Здрасти – казва той.
– Здрасти – казва тя.
– Казваш се Мая, нали?
Тя кима предпазливо. Оглежда го от глава до пети.
– Да. Ти как се казваш?
Минават няколко секунди, преди Кевин да разбере, че Мая се шегува с него. Всички в Бьорнстад знаят как се казва.
Засмива се.
– Ефраим фон Байсмагнет[29], на вашите услуги.
Кевин, който по принцип никога не се шегува, сега се покланя театрално. Мая се засмива. Амат стои отстрани и мрази това, че смехът ѝ е най-хубавият звук, който някога е чувал, и че не е насочен към него. Кевин гледа Мая очаровано.
– Довечера с отбора ще се събираме у нас. За да отпразнуваме победата. Родителите ми ги няма.
Мая вдига вежда скептично.
– Изглеждаш много сигурен, че ще спечелите.
Кевин като че ли не разбира коментара.
– Ние винаги печелим.
– Аха, така ли, Ефраим аф[30] Байсмагнет? – шегува се Мая.
– ФОН Байсмагнет, ако позволите – усмихва се Кевин.
Мая се смее. Ана се изправя от пода и приглажда засрамено косата си.
– Там ли ще е... Бени? На партито?
Мая я ритва по пищяла. Кевин кима доволно.
– Ще видиш. Вземи и приятелката си. Ще бъде готино.
После се обръща към Амат, сякаш сега го забелязва, и възкликва:
– И ти ще дойдеш, нали? Вече си част от отбора!
Амат опитва да си придаде самоуверен вид. Кевин е две години по-голям и когато застанат един до друг, това си личи съкрушително ясно.
– Може ли и аз да взема приятел? – пита той тихо.
– Сори, Ахмед! Само за съотборници е, нали се сещаш? – отговаря Кевин и го тупва по гърба.
– Казвам се Амат – казва Амат, но Кевин вече си е тръгнал.
Мая и Ана изчезват със смях в столовата. Амат остава сам в коридора.
Ако довечера получи един-единствен шанс да реши мача, ще даде всичко от себе си, за да го направи.
16
Човек може да се гордее с един отбор по различни причини. Може да се гордее с мястото или с общността, или с някой конкретен човек. Отдаваме се на спорта, защото ни напомня, че сме малки, но също така и защото ни прави по-големи.
Мира оставя момичетата в столовата и се засмива неохотно. Ако чуеше нещата, които самата тя говореше на приятелките си, когато беше на петнайсет, Петер би изпитал рязка нужда от дефибрилатор. Двамата бяха така изненадани един от друг в началото. Тя го наричаше „единственият спретнат хокеист“, а той си запушваше ушите, когато Мира се шегуваше с другите бармани. Беше свикнала да е единственото момиче на работното място, а в това отношение адвокатските бюра не бяха по-различни от кръчмите, но тя никога не бе имала проблем с тестостерона. Петер бе този, който трябваше да диша в хартиена торбичка, след като по време на една от малкото вечери, когато съпругите още бяха канени, един лишен от предни зъби играч от мъжкия отбор информира Мира, че е отъркал пениса си „във всяка една проклета чаша тук“, надявайки се, че жената на спортния директор ще се погнуси. Тя отвърна, като подробно му разясни женския еквивалент на описаното от него действие, а беззъбият не посмя да я погледне повече през остатъка от вечерта. Петер се засрами. И все още се срамува. Последният смутен неандерталец. След всички тези години те все още могат да се изненадват един от друг. Това не е толкова лошо.