– Фатима? – казва Мира приятелски, след което видимо не толкова приятелски се обръща към Маган Лют: – Какъв ти е проблемът?
– Моят проблем? Тя работи тук! – изсумтява Маган.
– Не и днес – казва Мира.
– Как така не днес! А какво прави тук?
Фатима изправя гръб и прави толкова малка крачка напред, че не я забелязва никой друг, освен тя самата. После поглежда Маган в очите и отговаря:
– Не съм „тя“. Стоя пред очите ти. И съм дошла по същата причина като теб. Да гледам как синът ми играе.
Мира никога не е виждала по-горд човек. Нито е виждала Маган така безмълвна. След като мама Лют се понася нататък с тълпата, Мира се навежда и събира стъклата от пода. Фатима пита тихо:
– Извинявай, Мира, но... не съм свикнала... чудя се... може ли да седя до теб днес?
Мира прехапва устни. Стиска ръката ѝ.
– Фатима, мила, аз трябва да те помоля да седна до теб.
Сюне седи в най-горната част на трибуната. Спонсорите, които минават по стълбите, се преструват, че не го забелязват, така че той разбира какво точно отиват да обсъждат в кабинета. Странно, но вече не изпитва гняв. Нито тъга. Просто е изморен. От политиката, парите и от всичко в този клуб, което не е свързано със спорта. Просто е изморен. Така че може би са прави, всичките. Вече не се вписва.
Гледа към леда и диша дълбоко през носа. Няколко играчи от противниковия отбор, които рано-рано са си облекли екипите, както правят хората, когато са изплашени, сега се пързалят, за да загреят. Нервите винаги са си били нерви. Сюне намира успокоение в това, че хокеят все още е просто спорт, независимо в какво се опитват да го превърнат мъжете в офиса. Една шайба, две врати, горящи сърца. Някои казват, че хокеят е религия, но грешат. Хокеят е вяра. Религията е нещо между теб и други хора, пълна е с тълкувания, теории и мнения. Но вярата... тя е само между теб и Бог. Тя е това, което усещаш в гърдите си, когато съдията застане между двамата нападатели в централния кръг, когато чуеш как стиковете се удрят един в друг и видиш черният кръг да се плъзга между тях. Това е само между теб и хокея. Защото черешите винаги миришат на череши, а парите не миришат на нищо.
Давид стои в тунела за играчите и вижда спонсорите да се качват по стълбите към офиса. Знае какво казват за него, как говорят за победите му, но знае също така колко бързо ще променят мнението си, ако мъжкият отбор не постигне същите успехи. Боже, някой в този град разбира ли изобщо колко невероятен е юношеският отбор? В хокея вече няма приказки за Пепеляшка, големите клубове източват малките още преди играчите да са станали тийнейджъри. Дори в Бьорнстад, където всички момчета по чудо останаха в отбора, има един-единствен играч на наистина елитно ниво, останалите ще бъдат надиграни сто пъти от сто мача, ако се изправят сами срещу най-добрите в страната. Но въпреки това са тук. Това е отбор, пълен със земни пчели.
Хората постоянно питат каква е „тактическата тайна“ на Давид. Не може да им обясни, защото няма да разберат.
Тактическата тайна е любов. Стана треньор на Кевин, когато той още бе уплашено седемгодишно хлапе, което щеше да бъде смачкано от по-големите деца на откритата пързалка, ако Бени не го защитаваше. Бени, който още тогава бе най-смелият дявол, който Давид някога бе виждал, и Кевин, който бе най-добрият. Давид ги научи да карат кънки, както напред, така и назад. Научи ги, че подаването и овладяването на шайбата е не по-малко важно от стрелбата, оставяше Бени да играе без стик по време на тренировка, а в същото време принуждаваше Кевин седмици наред да играе със стик с погрешен наклон. Но ги научи още, че на този свят могат да разчитат единствено на момчето, което е до тях на леда, и че единствените, които ще ги изчакат да се върнат, преди да се качат в автобуса, са съотборниците им.
Давид бе този, който научи момчетата как да облепят стиковете си и да острят кънките си и пак той ги научи да връзват вратовръзка и да се бръснат. Е... поне брадите. Останалото научиха сами. Давид се разсмива неконтролируемо всеки път, като се сети как Бобо, тогава още неориентиран, хиперактивен тринайсетгодишен шишко, се обърна към Бени в съблекалнята и го попита дали, като си бръсне топките, трябва да си мине и задника. „За мацките важно ли е навсякъде да е еднакво?“ Когато самият Давид беше юноша, част от ритуала за приемане в отбора бе по-големите играчи да хванат новобранците и насила да им обръснат пубиса, тъй като тогава това се считаше за унизително. Не знае какъв би бил еквивалентът в днешно време, но подозира, че сегашните тийнейджъри по-скоро биха се изплашили, ако ги вържат за някой стол и ги оставят така, докато космите им отново пораснат.