Хокеят се променя постоянно, защото се променят хората, които го играят. Когато Давид беше младеж, треньорът искаше гробна тишина в съблекалнята, но сега отборът винаги изпълва помещението със смях. Той знае, че хуморът може да обединява хората, така че, когато момчетата бяха малки и се притесняваха, Давид винаги им разправяше вицове точно преди мач. Като лапета любимият им беше: „Знаеш ли как да потопиш подводница от Хед? Като доплуваш до нея и почукаш на вратата. А знаеш ли как да я потопиш повторно? Като почукаш още веднъж, защото хедчани ще ти отворят и ще кажат: „Ненене, няма пак да се вържем!“. Щом пораснаха малко, любим им стана: „Знаеш ли как да разбереш, че си на сватба в Хед? Всички в църквата седят от една и съща страна“. После станаха достатъчно големи сами да си измислят шеги, а Давид все по-често излизаше от съблекалнята. Понякога отсъствието на треньора също може да сплоти групата.
Сега гледа часовника си и брои минутите до началото на мача. Спонсорите по трибуните никога няма да разберат тактиката му, никога няма да разберат на какво са готови момчетата от отбора едни за други. Докато останалите плямпаха, че трябва да „пусне отбора в офанзива“, Давид търпеливо раздаваше на играчите си ясни роли и ги учеше на правилно позициониране, траектории на шайбата, дефанзивен контрол на играта, правилна преценка и елиминиране на рисковете. Научи ги, че могат да неутрализират техниката и бързината на противниците, да ги свалят до своето ниво, да ги объркат и раздразнят, а след това да спечелят, защото разполагат с нещо, което никой друг няма: Кевин. Получи ли шанс, той вкарва два гола, а стига Бени да е до него, винаги ще му се открие поне една възможност.
„Майната им на трибуните, майната им на хорските приказки“, повтаря си Давид. Тактиката му изисква подчинение, смирение и доверие, десет години тренировки и шлайфане. Ако Бьорнстад изостава във всяка статистическа колонка, освен тази, която брои головете, то в съблекалнята Давид ще каже на всяко едно от момчетата, че си е свършило работата. Те разчитат на него. Обичат го. Когато бяха седемгодишни, Давид им каза, че ще ги отведе чак до върха. Всички други му се смяха, но той спази обещанието си.
Щом се обръща и тръгва към съблекалнята, вижда Сюне да седи сам на най-горния ред. Погледите им се срещат за кратко. Кимват си. Защото колкото и да са се карали, Давид знае, че упоритият проклетник е единственият в този клуб, който все още разбира каква е тайната. Любов.
17
Има хора, които казват, че всичко в хокея е черно и бяло. Те не са наред. Фатима и Мира вече са седнали на местата си, когато Мира внезапно се извинява и става, отива на стълбите и спира мъж на средна възраст. Фатима знае, че той заема някаква ръководна длъжност във фабриката. Мира подръпва раздразнено червения му шал.
– Моля ти се, Кристер, помисли малко, а? Свали това!
Мъжът, който очевидно не е свикнал да го мъмрят, особено пък жени, я зяпва.
– Ти сериозно ли?
– ТИ сериозно ли? – избухва Мира и хората наоколо се обръщат да видят какво става.
Мъжът се оглежда с разцъфнала несигурност по бузите. Всички го гледат. Някой зад него измърморва „ама, Кристер, тя има право!“, а бързо след това се обаждат още гласове. Кристер сваля бавно шала и го напъхва в джоба си. Съпругата му се обръща извинително към Мира и прошепва:
– Опитах да му кажа. Но знаеш ги мъжете. Понякога не проумяват хокея.
Мира се засмива и сяда обратно до Фатима.
– Червен шал. Той луд ли е? Извинявай, за какво говорихме?
В Бьорнстад нищо не е черно и бяло. Червено и зелено е. Червеното е цветът на Хед.
Амат прокарва пръсти по шевовете на фланелката. Тъмнозелено със сребърни цифри и кафява мечка на гърдите. Цветовете на Бьорнстад: гората, ледът, земята. Номерът му е осемдесет и едно. В момчешкия отбор беше деветка, но тук това е номерът на Кевин. В съблекалнята цари хаос. Разбира се, Бени, номер шестнайсет, лежи на пода в един ъгъл и, както обикновено, спи, но всички останали са се свили по пейките, притиснати от родители, които с наближаването на мача раздават техническите си указания все по-шумно и разпалено. Тази тенденция съществува във всички спортове, родителите винаги си мислят, че компетентността им автоматично се покачва в такт със задобряването на детето им. Макар всъщност да е точно обратното.
Шумът е нетърпим, а най-силно от всички дрънка Маган Лют. Това е привилегия на родителите, чиито синове играят в нападение. Майката на Бени никога не е стъпвала в съблекалнята, а майката на Кевин почти не се вясва в залата, така че от години тук вилнее Маган. След всеки мач, докато малкият Вилиам не навърши тринайсет, тя идваше в съблекалнята и връзваше кънките му. С мъжа ѝ жертваха възможността за втора кола и почивки в чужбина, за да могат да си позволят да купят вилата до тази на семейство Ердал, така че синовете им да станат най-добри приятели. Фрустрацията ѝ от това, че въпреки всичко Вилиам не успя да се намести между Кевин и Бени, е започнала да преминава в чиста агресия.