Щом Давид влиза вътре, съблекалнята избухва в обвинения, въпроси и изисквания от възрастните хора вътре. Той минава право между тях, сякаш не съществуват, а Бенгт, който върви след него, започва да ги пъди към изхода. Маган Лют така се засяга, че блъска ръката му.
– Все пак сме тук, за да подкрепим отбора!
– Затова служат трибуните – отговаря Давид, без да я погледне.
Маган губи самообладание.
– Ами ти, Давид? ТИ! Що за треньорско решение е да правиш промени в отбора точно преди ТОЗИ МАЧ?
Давид вдига неразбиращо вежди. На Вилиам Лют като че ли му се иска да умре.
– Какво прави ТОЙ тук? – настоява да знае Маган, сочейки право към Амат.
Амат, изглежда, споделя желанието на Лют. Давид нарочно отговаря тихо, за да принуди всички родители да замълчат:
– На никого не дължа обяснение за селекцията.
Вената на челото на Маган пулсира като църковна камбана.
– Дължиш на МЕН, това да ти е ясно! Тези деца играят за теб от десет години, а преди най-важния им мач някога ти взимаш ИГРАЧ ОТ МОМЧЕШКИЯ ОТБОР?
Тя махва широко с ръка към останалите родители в помещението и успява да ги накара да закимат и замърморят одобрително, след което вперва поглед в Давид и пита настоятелно:
– Имаш ли представа колко важен е този мач за нас? За всички ни? Знаеш ли какво сме жертвали за хокея?
Амат се размърдва така, сякаш му се ще да изтича в коридора, да напусне залата и никога да не се върне. Реакцията на Давид не подобрява нещата особено. Лицето на треньора почервенява толкова бързо, че дори Маган внезапно отстъпва към стената.
– Ти ли ще ми говориш за жертви? – изсъсква Давид и тръгва право към нея, без да ѝ даде възможност да отговори.
– Погледни го! – нарежда той и посочва Амат, а преди Маган да успее да реагира, той я хваща за ръката и я повлича през съблекалнята, докато двамата не застават право пред момчето.
– Погледни го! Да не искаш да ми кажеш, че синът ти е заслужил да бъде тук повече от него? Да не искаш да ми кажеш, че вие сте извървели същия път, докато стигнете дотук? Да не искаш да ми кажеш, че семейството ти се е борило по-усилено от него? ПОГЛЕДНИ ГО!!!
Ръката на Маган Лют трепери, когато Давид я пуска. Той потупва набързо Амат по рамото, поглежда го в очите, а палецът му докосва врата на момчето. Нито дума. Само това.
После треньорът прекосява стаята, слага ръка на бузата на Вилиам Лют и прошепва:
– Играем за себе си, Вилиам. Не за някого другиго. Ти и аз, играем за себе си. Защото сами сме се добрали дотук. Никой не ни е носил на рамене.
Вилиам кима и избърсва очите си.
Бобо тропа непрестанно с крака по пода. Невъзможно му е да стои спокойно. След като Бенгт изхвърля навън всички родители, включително Маган, тишината става толкова интензивна, че чак го задушава. Тогава Бобо вече не издържа, не може да мълчи, никога не е могъл. Не е като Кевин или Бени, на него винаги му се е налагало да се бори, за да бъде център на внимание, да бъде в средата на съблекалнята. Откакто се помни, винаги се е ужасявал от това да стои в ъгъла, да бъде забравен, неоценен. Вижда как са клюмнали главите на най-добрите му приятели и с радост би се изправил, за да произнесе вдъхновяваща, пламенна реч, като онези по филмите, но не знае подходящите думи, няма подходящия глас. Просто иска да убие тишината. Затова става, прокашля се и пита:
– Ей, пичове, знаете ли какво казала едната лесбийка вампир на другата?
Юношите вдигат учудено глави. Бобо се ухилва:
– „Ще се видим след месец!“
Някои от момчетата се разсмиват. Това е поощрението, от което Бобо се нуждае, за да продължи:
– Коя е най-честата причина за смърт при лесбийките?
Още няколко момчета започват да се кискат.
– Космените топки! – виква Бобо и веднага се хвърля към големия финал: – А знаете ли защо лесбийките се простудяват толкова често? ЛИПСА НА ВИТАМИН D[32]!
Всички в съблекалнята прихват. Бобо не го интересува дали се смеят с него, или на него. Стига да се смеят. В пристъп на високомерие, той се обръща към Давид, който е изслушал шегите, без да трепне.
– Знаеш ли някой добър виц, тренер? А? – възкликва Бобо.
В съблекалнята отново настава мълчание. Давид не помръдва. Лицето на Бобо първо почервенява, а после пребледнява. Бенгт е този, който едновременно го спасява и унищожава. Помощник-треньорът прочиства гърло, става от пейката и казва:
– Абе, знаете ли защо Бобо винаги плаче и го болят ушите, докато прави секс?
Бобо се размърдва нервно. И този път няколко момчета се подхилкват очаквателно. Бенгт се усмихва притеснително широко.
– Заради лютивия спрей и алармата против нападение!
Ураганният смях на юношите разтърсва съблекалнята. Накрая дори Давид се усмихва. Впоследствие многократно ще размишлява над това: дали шегата винаги е просто шега, дали тъкмо тази не беше твърде груба, дали в съблекалнята и извън нея важат различни правила, дали е приемливо да прекрачиш границата, за да разчупиш напрежението, да взривиш притесненията преди мач, или дали не трябваше да спре Бенгт, да се намеси и да каже нещо на момчетата. Но не прави нищо. Оставя ги да се смеят. Ще мисли за това, когато се прибере и погледне приятелката си в очите. И всъщност никога няма да го забрави.
През това време Амат седи в ъгъла и чува собствения си смях. Защото е освобождаващ. Защото го кара да се чувства като част от групата. Защото има нещо чудесно в това да звучиш като другите около себе си. Ще се срамува от този момент цял живот.
Бени се събужда чак когато Кевин го разтърсва. В състояние е да спи дори когато Маган Лют говори за тактика или Бенгт разказва шеги, а възможността да упражнява този си безценен талант е привилегия. Винаги е имало родители, които поставят под въпрос поведението на Бени – както на леда, така и извън него, но Давид винаги отвръща по един и същи начин: „Ако другите играчи ми дават дори частица от това, което Бени дава на леда всяка вечер, то няма да ми пука, ако ще да спят на скамейката по време на мач“.
Бобо потъва обратно върху пейката, толкова смачкан, колкото може да бъде само един тийнейджър, който е бил унизен от възрастен мъж пред най-добрите си приятели. Тогава другият възрастен мъж в стаята сяда до него, слага ръка на рамото му и докосва с палец врата му. Давид се усмихва.
– Ти си най-всеотдайният играч в този отбор, знаеш ли?
Бобо стиска устни, а Давид се навежда плътно до него.
– Днес ще играеш в третата защитна двойка и знам, че това ще те разочарова.
Бобо се бори да не заплаче. През цялото си детство бе най-добрият защитник в отбора, защото разчиташе на големината и силата си, но през последните години слабото му пързаляне го разобличи. Първо го преместиха във втората защитна двойка. А сега в третата. Давид държи грижовно ръката си на врата му и го гледа в очите, докато казва:
– Но се нуждая от теб. Отборът ти се нуждае от теб. Ти си важен. Затова искам довечера да дадеш всичко от себе си, при всяка смяна. Искам всяка капка кръв. Ако направиш това, ако ми се довериш, обещавам никога да не те разочаровам.
Когато Давид се изправя, краката на Бобо отново тропат по пода. Ако в същия миг треньорът го бе помолил да отиде и да убие някого, би го направил без колебание. След десет години заедно, в стаята няма нито едно момче, което да не се чувства по същия начин. Давид застава в средата на съблекалнята и ги поглежда един по един в очите.
– Няма да държа речи. Знаете срещу кого излизате. Знаете, че сме по-добри. Затова очаквам само едно нещо. И ще толерирам само едно нещо. Не се връщайте в съблекалнята, преди да сте ми го дали.
Погледът му улавя този на Кевин и го приклещва като с менгеме.
– Победа.
– Победа! – отговаря Кевин с потъмнели очи.
– ПОБЕДА! – повтаря Давид, свил юмруци във въздуха.
– ПОБЕДА!!! – реве цялата съблекалня в един глас.
Скачат от пейките като маршируваща, блъскаща се, пръхтяща рота, готови капитанът им да ги поведе към игрището. Давид минава покрай тях и тупва всеки един от играчите по каските. Стига до вратата, спира се с ръка на дръжката и прошепва, така че само момчето с номер девет да го чуе:
– Гордея се с теб, Кевин. Обичам те. Каквото и да стане днес, независимо дали ще изиграеш най-добрия или най-слабия си мач, няма друг играч на света, когото бих избрал вместо теб.
Вратата се отваря. Кевин не излиза на леда. Той нахлува.