В съблекалнята отново настава мълчание. Давид не помръдва. Лицето на Бобо първо почервенява, а после пребледнява. Бенгт е този, който едновременно го спасява и унищожава. Помощник-треньорът прочиства гърло, става от пейката и казва:
– Абе, знаете ли защо Бобо винаги плаче и го болят ушите, докато прави секс?
Бобо се размърдва нервно. И този път няколко момчета се подхилкват очаквателно. Бенгт се усмихва притеснително широко.
– Заради лютивия спрей и алармата против нападение!
Ураганният смях на юношите разтърсва съблекалнята. Накрая дори Давид се усмихва. Впоследствие многократно ще размишлява над това: дали шегата винаги е просто шега, дали тъкмо тази не беше твърде груба, дали в съблекалнята и извън нея важат различни правила, дали е приемливо да прекрачиш границата, за да разчупиш напрежението, да взривиш притесненията преди мач, или дали не трябваше да спре Бенгт, да се намеси и да каже нещо на момчетата. Но не прави нищо. Оставя ги да се смеят. Ще мисли за това, когато се прибере и погледне приятелката си в очите. И всъщност никога няма да го забрави.
През това време Амат седи в ъгъла и чува собствения си смях. Защото е освобождаващ. Защото го кара да се чувства като част от групата. Защото има нещо чудесно в това да звучиш като другите около себе си. Ще се срамува от този момент цял живот.
Бени се събужда чак когато Кевин го разтърсва. В състояние е да спи дори когато Маган Лют говори за тактика или Бенгт разказва шеги, а възможността да упражнява този си безценен талант е привилегия. Винаги е имало родители, които поставят под въпрос поведението на Бени – както на леда, така и извън него, но Давид винаги отвръща по един и същи начин: „Ако другите играчи ми дават дори частица от това, което Бени дава на леда всяка вечер, то няма да ми пука, ако ще да спят на скамейката по време на мач“.
Бобо потъва обратно върху пейката, толкова смачкан, колкото може да бъде само един тийнейджър, който е бил унизен от възрастен мъж пред най-добрите си приятели. Тогава другият възрастен мъж в стаята сяда до него, слага ръка на рамото му и докосва с палец врата му. Давид се усмихва.
– Ти си най-всеотдайният играч в този отбор, знаеш ли?
Бобо стиска устни, а Давид се навежда плътно до него.
– Днес ще играеш в третата защитна двойка и знам, че това ще те разочарова.
Бобо се бори да не заплаче. През цялото си детство бе най-добрият защитник в отбора, защото разчиташе на големината и силата си, но през последните години слабото му пързаляне го разобличи. Първо го преместиха във втората защитна двойка. А сега в третата. Давид държи грижовно ръката си на врата му и го гледа в очите, докато казва:
– Но се нуждая от теб. Отборът ти се нуждае от теб. Ти си важен. Затова искам довечера да дадеш всичко от себе си, при всяка смяна. Искам всяка капка кръв. Ако направиш това, ако ми се довериш, обещавам никога да не те разочаровам.
Когато Давид се изправя, краката на Бобо отново тропат по пода. Ако в същия миг треньорът го бе помолил да отиде и да убие някого, би го направил без колебание. След десет години заедно, в стаята няма нито едно момче, което да не се чувства по същия начин. Давид застава в средата на съблекалнята и ги поглежда един по един в очите.
– Няма да държа речи. Знаете срещу кого излизате. Знаете, че сме по-добри. Затова очаквам само едно нещо. И ще толерирам само едно нещо. Не се връщайте в съблекалнята, преди да сте ми го дали.
Погледът му улавя този на Кевин и го приклещва като с менгеме.
– Победа.
– Победа! – отговаря Кевин с потъмнели очи.
– ПОБЕДА! – повтаря Давид, свил юмруци във въздуха.
– ПОБЕДА!!! – реве цялата съблекалня в един глас.
Скачат от пейките като маршируваща, блъскаща се, пръхтяща рота, готови капитанът им да ги поведе към игрището. Давид минава покрай тях и тупва всеки един от играчите по каските. Стига до вратата, спира се с ръка на дръжката и прошепва, така че само момчето с номер девет да го чуе:
– Гордея се с теб, Кевин. Обичам те. Каквото и да стане днес, независимо дали ще изиграеш най-добрия или най-слабия си мач, няма друг играч на света, когото бих избрал вместо теб.
Вратата се отваря. Кевин не излиза на леда. Той нахлува.
18
Самотата е невидима болест. Откакто Холгер си отиде, Рамона стана като животните от документалните филми, които нощем гледа по природонаучните канали, когато приспивателните не подействат. Животни, държани в плен толкова дълго, че дори да свалиш всички огради, те пак няма да избягат. Всички живи същества, прекарали достатъчно дълго време зад четири стени, накрая започват да се страхуват повече от непознатото, отколкото от пленничеството си. В началото Рамона си стоеше вкъщи, защото тук все още чуваше ясно смеха му, гласа му, ругатните му, когато удареше палеца на крака си в прага зад бара. Бяха прекарали цял живот в тази сграда, а Холгер така и не свикна да внимава с проклетия праг. Но да се изолираш, е по-лесно, отколкото хората си мислят; дните летят, когато живееш вътре в себе си, а не навън. Годините се нижеха от другата страна на улицата, докато тя отчаяно опитваше да запази всичко в „Кожуха“ и в апартамента на горния етаж такова, каквото си беше преди Холгер да умре. Страхуваше се, че ако излезе навън, ще го забрави. Ще се разходи до хранителния магазин, ще се прибере у дома и ще открие, че смехът му е изчезнал. Една сутрин внезапно се оказа, че са минали единайсет години и всички освен момчетата ѝ смятат, че си е загубила ума. Тя стана пътешественица във времето, уловена в собствената си машина.