Понякога казват, че тъгата е психическа, а липсата е физическа. Едното е рана, другото е ампутиран крайник. Увехнала клонка и счупен на две ствол. Ако растеш достатъчно близо до нещо, което обичаш, накрая пускаш корени заедно с него. Можем да говорим за загубата, да я осмисляме, да си даваме време, но въпреки това биологията ни задължава да живеем според определени правила: ако се прекършат в средата, растенията не зарастват, а умират.
Рамона стои в снега до вратата и пуши. Три цигари една след друга. Оттук се вижда покривът на залата. Ревът на феновете, когато юношите на Бьорнстад вкарват за едно на нула, отеква с такава сила, че сякаш ще пръсне по шевовете всяка една сграда на търговската улица, сякаш ще изкорени гората и ще я запрати в морето. Рамона опитва да направи крачка към тротоара, да се приближи съвсем малко. Тялото ѝ се разтърсва неконтролируемо, тя размахва ръка към стената зад гърба си, дрехите ѝ плувват в пот въпреки минусовите температури. Връща се обратно на топло, затваря вратата, загася лампите и ляга на пода зад бара, стиснала в ръце снимката на Холгер. Точно до прага.
Казват, че е полудяла, защото хората така наричат самотата, когато не са се сблъсквали с нея.
Амат е изплашен до смърт, а не е играл дори секунда. Когато заедно с останалите последва Кевин на леда, а хората по трибуните се изправиха и възгласите им запушиха ушите му, Амат тръгна право към скамейката, убеден, че ще повърне. Един ден ще погледне назад към този миг и ще осъзнае, че това чувство никога не изчезва. Независимо какъв успех жънеш.
Кевин прави резултата едно на нула още в първата минута. Това не е случайно, в началото на всеки мач той разполага с кратък времеви прозорец, преди защитниците да се усетят колко е добър всъщност, колко плавни са движенията на китките му и колко бързо се движи настрани. Дават му сантиметър пространство, но повече не повтарят тази грешка. През остатъка от мача го задушават, движейки се толкова плътно до него, че спокойно биха могли да си поделят един и същи чифт кънки. Противниковият отбор обръща мача до две на едно. Заслужават го, адски са добри, атаките им са като непрестанни вълни, мощни и методични, и всеки път, щом погледне към таблото, Амат се учудва, че водят само с един гол. Това е най-силният и техничен отбор, който е гледал на живо, почти е сигурен, че биха победили дори мъжкия отбор на Бьорнстад. И всички го виждат. След всяка смяна играчите около Амат сядат все по-тежко на пейката, а стиковете им се удрят все по-слабо в мантинелата; дори Бенгт псува по-тихо и по-тихо. В почивката между втората и третата част, напът към съблекалнята, Амат чува няколко възрастни на трибуната да се смеят примирено: „Да, ами полуфинал не е зле, може би следващия сезон ще имаме по-добър отбор“. Изненадва се колко много го ядосват тези думи и нещо в него се пробужда. Влиза в съблекалнята, готов да строши нещо. Единствено Давид забелязва това.
Робан Холтс стои сам на улицата и се мрази. Днес изобщо не смяташе да излиза доброволно от вкъщи, само че пиенето му свърши. Поглежда покрива на залата и пресмята наум коя минута от мача е. Терзанията, с които живее, са от по-особен вид: да знаеш, че най-великите мигове в живота ти вече са се случили, когато си бил на седемнайсет. През цялото му детство всички повтаряха, че ще стане професионален играч, и той им вярваше толкова силно, че когато прогнозите им не се сбъднаха, Робан се почувства все едно всички са го предали и вината не е негова. Сутрините се буди с усещането, че някой му е откраднал по-добрия живот. Изпитва фантомна болка заради разликата между реалността и изгубеното си потенциално бъдеще. Горчивината може да разяжда, може да унищожи спомените ти така, както се почиства местопрестъпление. Накрая помниш само нещата, които подсилват огорчението ти.