Робан слиза по стълбите към „Кожуха“, но се спира изненадано. Лампите вътре са загасени. Рамона довършва една последна чаша уиски и си облича връхните дрехи.
– Хубаво е, че дойде – прошепва тя.
– Защо? Отиваш ли някъде? – пита той объркано. Знае не по-зле от всички останали, че побърканата вещица не се е отдалечавала на повече от две крачки от кръчмата от цяло десетилетие.
– Ще ходя на хокеен мач – казва тя.
Робан започва да се смее, няма алтернатива.
– И искаш да наглеждам бара… или?
– Искам да дойдеш с мен.
Той спира да се смее. Налага се Рамона да обещае, че ще зачеркне сметката му за последните четири месеца, преди Робан да се съгласи изобщо да припари навън.
Фрак стои прав, въпреки че има билет за седящо място. Вече никой от задния ред няма сили да му прави забележки.
– Проклетият Вилиам Лют, по-лесно можеш да откриеш човек от програмата за защита на свидетели, отколкото да го забележиш на леда! – изръмжава той на един от другите спонсори.
– Моля? – кресва Маган Лют, която седи два реда по-надолу.
– Казах ПРОГРАМАТА ЗА ЗАЩИТА НА СВИДЕТЕЛИ, Маган! – повтаря Фрак.
На всички насядали между тях им се приисква да кандидатстват за място във въпросната програма. Хокеят не е толкова важен в Бьорнстад. Хокеят просто е всичко.
В началото на третата част Бобо седи мълчаливо на пейката. Може да преброи игровите си минути на пръстите на едната си ръка. Не знае как човек може да бъде част от бандата, когато не е част от мача. Опитва да се овладее, но обича този отбор, обича фланелката и номера си. И понеже вижда нещо, което, незнайно как, останалите не забелязват, накрая не издържа, спира Вилиам Лют и виква:
– Защитниците им ИСКАТ да опитваш да се врежеш през центъра, не виждаш ли? ИСКАТ да има играчи в средата, за да не остават пространства за Кевин. Направи лъжливо движение навътре и после тръгни към крилото, пробвай само веднъж и ти обещавам, ч...
Вилиам навира ръкавицата си право в устата на Бобо.
– Млъквай, Бобо! За кого се мислиш? Играеш в третата защитна двойка, не обяснявай на титулярните нападатели какво да правят. Върви да ми донесеш бутилката с вода.
Погледът му е толкова студен и снизходителен, че Бобо почти не чува подигравателния смях на останалите играчи. За всички хора най-болезненото падане е пропадането надолу в йерархията. Бобо познава Лют, откакто се помни, а начинът, по който приятелят му го гледа, сега оставя белези и пробужда онази горчивина, която никога не напуска някои хора, която може да те накара да се будиш посред нощ след години и да се чувстваш така, сякаш някой е откраднал полагащия ти се живот. Бобо донася бутилката. Лют я взима, без да продума. Бобо е най-едрият младеж в отбора, но когато сяда, вече е най-малкият играч на пейката.
Рамона спира пред залата. Стои в снега, трепери и прошепва:
– Аз... извинявай, Робан, аз... не... не мога да отида по-далече.
Робан я хваща за ръка. Животът ѝ не биваше да се развива така, сега Рамона трябваше да седи в залата с Холгер и това да бъде техният миг. Робан я прегръща така, както може само някой, който също е бил ограбен.
– Да се прибираме, Рамона. Няма нищо.
Тя поклаща глава и вперва поглед в него.
– Сделката е да изчистя сметката ти, ако отидеш на мача, Робан. Искам веднага след това да ми разкажеш какво е станало. Ще те чакам тук.
Робан е много неща, но не и достатъчно смел да ѝ възрази.
В живота на всички играчи има един специфичен момент, когато разбират колко точно са добри и колко точно не са. За Вилиам Лют този миг настъпва по средата на третата част. Никога не е бил достатъчно бърз за игра на такова ниво, но сега става очевидно, че не е и достатъчно издръжлив. Не издържа на темпото, няма сили, противниковите играчи го преодоляват без дори да се приближават до него. Кевин през цялото време е покрит от двама души и четири ръце. Бени е торнадо, което вилнее по цялото игрище, но Бьорнстад има нужда от повече пространства. Лют дава всичко от себе си. Не е достатъчно.
Целият невероятен сезон на отбора се дължи на философията на Давид да не разчита на случайности. Играчите му никога не се надяват на най-доброто. Те не просто играят, а имат план, стратегия, във всяко движение има умисъл. Но както Сюне, проклетникът, все повтаря: „Шайбите не само се пързалят, ами и подскачат“.
Лют се е насочил към скамейката, но го повалят, той пада на леда, вижда шайбата да подскача над стика на противника и инстинктивно замахва към нея. Тя прескача остриетата на още три стика, Кевин се пресяга към нея, но грубо влизане го сваля на леда. Няма шанс някой да заобиколи падащите тела, но за щастие, Бенямин Ович не е от хората, които заобикалят. Той е от хората, които минават направо. Шайбата се озовава в мрежата заедно с Бени. Гредата го удря във врата, но никой не би могъл да го накара да признае, че го е заболяло, все едно са го посекли с двуръчен меч.