Амат му подава риза на възрастен мъж.
– Някой от спонсорите си я е забравил.
Ризата мирише на алкохол. Петер поклаща бавно глава.
– Виж... Амат... аз...
Думите го предават. Успява да каже само:
– Мисля, че трябва да отидеш на паркинга. Никога не си излизал от тази зала след такъв мач. Мисля, че... ще изживееш нещо, което... се пада на малцина. Ще излезеш през вратата като... победител.
Амат ще разбере какво означава това чак след като събере нещата си, тръгне по коридора и излезе навън. Щом го виждат, много възрастни хора започват да ликуват и да го аплодират, няколко по-големи момичета изкрещяват името му, Бобо го прегръща, Бени разрошва косата му и явно всички искат да се ръкуват с него. Малко по-нататък Кевин дава интервю за местния вестник, след което раздава автографи на море от деца, докато майките им разпалено го молят да се снима първо с детето им, а после и с тях самите.
Амат залита между прегръдките и потупванията по гърба и чува как самият той реве с цяло гърло „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ ОТ БЬОРНСТАД“, докато дробовете му не започват да горят, чува как пеенето му кара и други хора да запеят, защото искат да са част от всичко това.
Опиянението карбонизира кръвта му, ендорфините кипят. През главата му минава мисъл, която ще си спомня и впоследствие: „Как е възможно някой да преживее нещо такова, без да си помисли, че е безсмъртен?“.
Мира подрежда в столовата. Мая и Ана излизат от тоалетната, преоблечени и гримирани, засмени и развълнувани.
– Аз... довечера ще спя в Ана. Ще... учим – усмихва се Мая.
Дъщерята лъже, разбира се, а майката лъже, като се преструва, че не разбира. В момента са в този период от живота, когато се притесняват поравно една за друга. След детството тийнейджърските години предлагат известно равенство в това отношение, след което везните ще се наклонят и Мая ще порасне достатъчно, че да се притеснява за родителите си повече, отколкото те за нея. Скоро тя няма да е малкото момиче на Мира, Мира ще е малката майка на Мая. Не се иска много, за да пуснеш детето си на свобода. Иска се всичко.
Петер влиза в офиса на шефа. Вътре е пълно със залитащи възрастни мъже, вече пияни.
– А, търсих я! – виква Фрак и се запътва, олюлявайки се, към него, гол до кръста, и взима ризата си от ръцете му.
Петер го зяпва.
– Повече да не съм чул, че внасяш алкохол в съблекалнята на играчите. Те са деца, Фрак.
– Уф, не са ДЕЦА, Петер, стига! Остави момчетата да празнуват!
– Оставям ги да празнуват, големите мъжа са тези, които трябва да имат някакви граници.
Фрак пропъжда думите му с ръка сякаш са досадни насекоми. Зад него двама мъже с бутилки бира в ръка водят оживена дискусия за играчите от първия отбор. Описват един нападател като „толкова тъп, че не може дори хляб да си купи, без някой да го напътства“, после казват за един вратар, че „тоя няма акъл, щом се ожени за мацка, за която всички знаят, че преди това е спала с половината отбор, а след това вероятно и с другата половина“. Петер не е сигурен дали мъжете са спонсори, или просто приятели на Фрак, но е чувал такива разговори хиляди пъти и все още не може да свикне с йерархията тук вътре. Играчите могат да псуват съдията, но никога треньора, треньорът може да критикува играчите, но никога спортния директор, спортният директор не критикува президента, президентът – ръководството, а ръководството – спонсорите. Най-отгоре стои групата костюмирани мъже в тази стая, които говорят за играчите съвсем безсрамно, все едно става дума за състезателни коне. За продукти.
Фрак подръпва ухото му любвеобилно, за да го разсее:
– Стига си се цупил, Петер, това е твоята вечер! Помниш ли как преди десет години каза, че ще разработиш детската школа? Как каза, че един ден ще имаме юношески отбор, който ще може да се мери с най-добрите в страната? Тогава ти се смяхме. Всички ти се смяха. А сега сме тук! Това е ТВОЯТА вечер, Петер. ТИ направи това!
Петер се измъква от хватката, която пияният и щастлив Фрак опитва да му приложи. Останалите спонсори гръмогласно сравняват белезите и изкуствените си зъби, наследство от собствените им хокейни кариери. Никой не се обръща към Петер. Той няма белези, не е губил зъби, никога не се е бил. Насилието никога не е било в кръвта му.
Един от членовете на ръководството, залят с бира шейсетгодишен изпълнителен директор на фирма от вентилационния бранш, започва да подскача наоколо, тупва Петер по гърба и се засмива:
– С Фрак се срещнахме с общинарите! Те бяха тук днес! Неофициално мога да ти споделя, че нещата изглеждат СТРАШНО обещаващо за новата ти еспресо машина!