Петер въздъхва и се извинява. Излиза в коридора. Вижда Давид и всъщност се чувства облекчен. По принцип високомерното отношение на треньора на юношите го влудява, но сега той е единственият трезвен човек наоколо.
– Давид! – виква той.
Давид продължава нататък, без да го удостои с поглед. Петер притичва след него.
– Давид! Къде отиваш?
– Ще гледам записа от мача – отговаря треньорът механично.
Петер се засмива.
– Няма ли да празнуваш?
– Ще празнувам, когато спечелим финала. Затова ме назначихте. За да го спечеля.
Държи се дори по-арогантно от обикновено. Петер въздъхва и пъха смутено ръце в джобовете си.
– Давид... стига. Знам, че двамата невинаги сме на едно мнение, но това е твоята победа. Заслужи я.
Давид присвива очи, кимва към офиса, където са спонсорите, и отговаря:
– Не, Петер. Както казват всички вътре – това е ТВОЯТА вечер. Ти си звездата в клуба, нали? Винаги е било така.
Петер стои в коридора, а в корема му расте черен облак от гняв или от срам, не е сигурен кое от двете. Провиква се след Давид, като гласът му звучи по-ядосано, отколкото би трябвало:
– Просто исках да те поздравя!
Давид се обръща и се засмива примирено.
– Поздрави Сюне. Той е човекът, който предсказа, че двамата с теб можем да постигнем това.
Петер се прокашля.
– Аз... той... не го видях на трибуните...
Погледът на Давид среща неговия и Петер свежда глава. Давид кима разочаровано.
– Седеше на обичайното си място. Знаеш го. Знам, че знаеш, защото трябва да си поел по обиколен път от офиса си, за да не минеш точно покрай него.
Петер изругава наум и се обръща. Думите на Давид се прокрадват подире му:
– Знам какво правим тук, Петер, не съм наивно хлапе. Ще поема работата на Сюне, защото е време, защото съм го заслужил, и знам, че това ме превръща в свиня. Но не забравяй кой ще му отвори вратата на излизане. Не си въобразявай, че решението не е твое.
Петер се извърта, стиснал юмруци.
– Внимавай какво говориш, Давид!
Давид не отстъпва.
– Какво ще стане иначе? Ще ме удариш ли?
Долната челюст на Петер трепери. Давид не помръдва. Накрая изсумтява снизходително. На брадичката му има дълъг белег, а малко по-нагоре, до бузата, още един.
– Така си и мислех. Защото си Петер Андершон. Винаги оставяш другите да правят нарушения вместо теб.
Давид дори не тръшва вратата след себе си, когато влиза в кабинета си, затваря я безшумно. Петер го мрази най-вече заради това. Защото е прав.
Кевин изглежда съвсем невъзмутимо по време на интервюто за местния вестник. Други на неговата възраст биха се разпаднали от притеснение, но той се държи спокойно и професионално. Гледа журналистката в лицето, но не право в очите, съсредоточава погледа си в челото или носа ѝ, отпуснат е, но не и равнодушен, не неприятен, но не и приятен, отговаря на всички въпроси, без всъщност да казва нещо. Когато журналистката го пита за мача, той отговаря, че „важното е да покриваш голяма дистанция, да имаш точни удари, да създаваш шансове“. А щом го пита какво според него би означавала за града и хората тук евентуална победа на финала, Кевин отговаря като машина: „Играем мач за мач, концентрираме се върху хокея“. Журналистката отбелязва, че един от противниковите играчи, повалени от съотборника му Бенджамин Ович в края на мача, е получил сътресение на мозъка. Кевин отвръща, без да мигне: „Не видях ситуацията“.
Седемнайсетгодишен, а вече се държи пред медиите като политик. Тълпата го отнася, преди да е успял да отговори на следващия въпрос.
Амат открива майка си в навалицата, целува я по челото. Тя прошепва само „върви, върви!“ с насълзени очи. Амат я прегръща и обещава да се прибере навреме. Майка му знае, че лъже. Това наистина я радва.
Закариас стои в края на паркинга, в най-външния откъм популярност кръг, докато най-добрият му приятел за пръв път е в най-вътрешния. Възрастните се качват по колите си и потеглят, оставят младите да се наслаждават на най-великата си вечер. Когато авангардът от играчи и момичета се отправят към партито, на което ще присъстват почти всички, става болезнено очевидно кой принадлежи към компанията и кой ще остане сам.
Закариас никога няма да попита Амат дали е забравил за него, или просто не му е пукало. Но един от тях отива, а един остава. И вече нищо няма да бъде съвсем същото.
Петер среща дъщеря си и Ана напът към столовата. За негова изненада, Мая се хвърля на врата му, както правеше като петгодишна всеки път, когато той се прибереше от работа.
– Толкова се гордея с теб, татко! – прошепва тя.
Рядко я е пускал от прегръдките си по-неохотно. След като момичетата се втурват, смеейки се, по стълбите, в цялата зала настава тишина, нарушена единствено от собственото му дишане, а малко по-късно и от друг глас: