– Какво ще правиш тогава?
– Ще си устроя свое собствено парти.
Кевин поглежда раницата на гърба му.
– Само не пуши толкова, че да почнат пак да ти се привиждат малки градински джуджета и други такива, окей? Няма отново да ходя в гората и да търся на кое шибано дърво си се качил, за да пищиш и плачеш.
Бени се смее.
– Случи се ВЕДНЪЖ. И не беше от трева.
– Помниш ли как ми се обади и изкрещя „ЗАБРАВИХ КАК СЕ МИГА!!!“?
– Не се бъзикай с това. Беше адски неприятно.
Кевин като че ли иска да го докосне. Въздържа се.
– И ако ще крадеш някоя кола, само не го прави на тази улица. Татко страшно се ядосва!
Бени кима, но не обещава. После вади джойнт от джоба си и го поставя внимателно зад ухото на Кевин.
– За тази нощ. С малко тютюн, както ги обичаш.
Тогава Кевин го прегръща, толкова бързо, че никой да не успее да ги види, но толкова силно, че все пак означава всичко. Кевин никога не може да заспи след мач и това са единствените случаи, когато пуши. Само най-добрите приятели знаят тези неща. Само две момчета, които някога лежаха едно до друго с фенерчета под завивките, четяха комикси и знаеха, че причината вечно да се чувстват отчуждени от останалите е това, че са супергерои.
Кевин проследява с поглед Бени, който се отдалечава бавно в мрака. Завижда му. Знае, че момичетата се влюбват в него самия, защото е добър хокеист. Иначе би бил просто един обикновен, посредствен седемнайсетгодишен пич. Но не и Бени. Момичетата се влюбват в него по съвсем други причини. Той притежава нещо, което всички искат да имат, нещо съвсем отделно от играта му на леда. Очите му казват, че ако си науми, може да те зареже на мига и дори да не погледне назад. Самотата ужасява Кевин, но Бени я приветства като естествено състояние. Докато бяха деца, Кевин изпитваше смъртен страх, че един ден ще се събуди и ще открие, че другия супергерой го няма. Че преживелиците им не са означавали нищо за него.
Кръвта във вените на Бени е различна от тази на останалите хора. Той изчезва между дърветата напът към езерото, а Кевин си мисли, че това момче е единственото свободно същество, което познава.
Това е последният път, когато се виждат като деца. Детството им приключва тази нощ.
21
Мая следи всяко движение на Кевин, когато той се връща обратно в къщата. Първоначално изглежда като котенце, останало самó в дъжда. Изоставен и забравен, въпреки че Мая не познава друг човек, който да е в центъра на всичко така осезаемо, както Кевин. В следващия миг той изпива на екс два шота в кухнята, крещи „НОКШОТС!“ с Бобо и Амат, прегръща Лют през рамо, пее „НИЕ СМЕ МЕЧКИТЕ!“ и подскача нагоре-надолу толкова силно, че подът вибрира.
Мая не знае кога ѝ дава първата чаша с алкохол, знае само, че втората не е чак толкова отвратителна на вкус. Кевин непрестанно се обзалага с Лют кой пръв ще си изпие шота и печели всеки път. Мая се усмихва снизходително и казва:
– Вие, хокеистите, дори не можете да пиете, без да се състезавате.
Кевин я поглежда право в очите, все едно са сами в стаята, и явно приема думите ѝ като предизвикателство.
– Донеси още шотове – казва на Лют.
– Да! Бягай, Лют, аз ще засичам! – засмива се Мая саркастично и плясва с ръце.
Лют се затичва и се блъска право в стената. Кевин така се разсмива, че остава без дъх. Мая е очарована от това, че той сякаш винаги живее в настоящето. На леда, изглежда, не мисли за нищо друго, освен за хокей, а извън пързалката като че ли не мисли за каквото и да е. Живее инстинктивно. Иска ѝ се и тя да беше такава.
Не знае колко са изпили; помни, че побеждава Лют, когато се надпреварват кой ще изпие по-бързо три шота поред, както и че се качва на един стол и вдига ръце победоносно, все едно държи огромен трофей.
На Кевин му харесва, че е различна. Че очите ѝ не спират да се озъртат и наблюдават. Че изглежда така, сякаш знае коя е. Иска му се и той да беше такъв.
Ана спира да пие след първия шот. Не знае защо точно, но Бени изчезна, а той бе единствената причина да иска да бъде тук. Стои в кухнята с Мая, но между тях постоянно застават хора. Вижда как гледат по-големите момичета всеки път, когато Кевин се засмее на нещо, казано от Мая. В очите им се чете смесица от презрение и смъртна заплаха. Ана усеща ръцете на Лют върху кръста си и се отмества все по-близо до ъгъла. Колкото и да се шлифова, на колкото и незабележима да се прави, никога няма да се впише тук.
Бени върви по леда и спира чак в средата на езерото. Стои там, пуши и гледа как къщите гаснат една по една между дърветата. Поклаща се леко върху твърдата обвивка под краката си. Твърде късно през зимата е, за да върви сам толкова навътре по леда, при това по тъмно. Още от дете му доставя удоволствие да си представя какво би било да пропадне под леда и да изчезне във водата, мрака и студа. Чуди се дали там долу болката ще бъде по-малка. Странно, но постъпката на баща му не вся у него страх от смъртта, напротив. Бени не разбра само защо татко се е видял принуден да използва пушка. Гората, ледът, езерото, студът, този град предлага хиляди начини да умреш от естествена смърт.