– Хайде де! Днес направих асистенция, нищо ли няма да получа?
Ана отстъпва и се оглежда инстинктивно в двете посоки, както правят животните в гората, за да преценят пътищата за бягство. Лют разперва ръце и казва крайно завалено:
– Видях как гледаше Бени. Спокойно. Но той няма да се върне тази вечер, той е наркоман, дазн... знаш... НАЕШ! Така че тая вечер няма да се върне на тази ПЛАНЕТА! Затова майната му, можеш да се фоксу... фоску... фоскусираш върху МЕН! Днес направих шибана аст.. астис... шибана АСИСТЕНЦИЯ и СПЕЧЕЛИХМЕ!
Ана тръшва вратата в лицето му и изтичва в кухнята. Търси Мая. Не я вижда никъде.
Бени налива бира на бара. Групата беше спряла да свири и Катя пусна кънтри музика по уредбата. Бени се обръща толкова бързо към следващия клиент, че едва не го удря в лицето с чашата. Басистът се усмихва. Бени вдига вежди.
– Музикант в бара ми, брей. Какво може да предложи заведението?
Басистът накланя глава настрани.
– Уиски сауър?
Усмивката на Бени е от ухо до ухо.
– По дяволите, тук да не ти е Холивуд? Получаваш „Джак“ с кола.
Смесва напитките още докато говори и с умело движение плъзва чашата по бара. Басистът я гледа дълго, без да отпие, след което признава:
– Извинявай. Дори не обичам уиски. Просто исках да прозвуча като рокаджия.
– Уиски сауър не звучи особено рокаджийски – просветлява го Бени.
Басистът прокара ръка през косата си.
– Веднъж срещнах барман, който каза, че ако човек стои от неговата страна на бара достатъчно дълго, започва да вижда всички хора като видове алкохол. Нещо като изкривен вариант на ония тотеми, с които се занимават врачките и другите такива. Схващаш ли какво имам предвид?
Бени се засмива на глас. Рядко го прави.
– Твоят тотем при всички положения не е уиски, това ти го гарантирам.
Басистът кима и се навежда дискретно напред.
– Всъщност се интересувам повече от горящи, а не от течащи субстанции. Чух от хората наоколо, че може би можеш да ми помогнеш с това.
Бени изпива питието на басиста и кима.
– Какво точно си представяш?
Амат и Бобо всъщност така и не вземат решение да излязат на двора. Просто така става. И двамата не ги бива в купоните, не знаят какво да правят, така че е съвсем естествено да се ориентират към нещо, което разбират. Нещо, което знаят как се прави. Затова накрая се оказват в двора, хванали по един от стиковете на Кевин, и се редуват да стрелят към вратата.
– Как може човек да стане бърз като теб? – пита пияният Бобо.
– Като бяга много от хора като теб в училище – отговаря Амат полусериозно, полушеговито.
Бобо се засмива полуискрено. Амат забелязва, че като стои на едно място и се прицелва на спокойствие, Бобо стреля по-силно, отколкото би предположил човек.
– Сори... аз... нали разбираш, че всичко е просто на шега? Знаеш... винаги е така... Мъжкият отбор се бъзика с нас, ние се бъзикаме с вас...
– Да. Да. Просто шега... – лъже Амат.
Бобо удря шайбата още по-силно. Изпълнен с вина.
– Вече играеш в първата тройка. Сега ти ще хвърляш дрехите ми под душа, не обратното.
Амат поклаща глава.
– Миришеш твърде зле, за да се докосна до дрехите ти, Бобо.
Бурният смях на съотборника му отеква между къщите, този път искрено. Амат му се усмихва. Гласът на Бобо внезапно става по-тих:
– До есента трябва да стана по-бърз. Иначе няма да ме пускат да играя.
Това е последният сезон на Бобо, преди да стане твърде голям за юношеския отбор. В други градове има отбори за юноши до двайсет години, но не и в Бьорнстад. След кандидатстудентските изпити тук не остават достатъчно момчета на тази възраст. Някои се местят, за да учат, а други – за да работят. Най-добрите играчи отиват в първия отбор, за останалите няма място.
– После идва мъжкият отбор! – пробва Амат, но Бобо изсумтява сухо.
– Никога няма да ме вземат там. Това е последният ми сезон, ако не стана по-бърз. След това ми остава само сервизът на татко, където ще прекарам всеки един ден до края на живота си.
Амат не казва нищо повече, не е нужно. Всички, които като деца са играли хокей поне за пет минути, след това искат от Вселената единствено възможност да продължат да го правят. Просто искат още от същото, защото хокеят съчетава най-добрите съставки на спортуването: сила и бързина, тотална техника и тотална борба, сто процента сърце и сто процента мозък. Няма по-добра игра. По-силна тръпка. По-неустоим халюциноген. Амат си поема дълбоко дъх и казва нещо, което никога не би признал пред някого другиго:
– Днес бях изплашен, Бобо. През целия мач бях адски изплашен. Дори не се зарадвах, когато спечелихме, почувствах единствено облекчение. Аз... shit, помниш как си играл на езерото като малък, нали? Тогава просто се забавлявахме. Дори не се замисляхме, просто знаехме, че това е единственото, което искаме да правим. Все още искам да правя единствено това. Дори не знам какво БИХ правил, ако не правех това, в нищо друго не ме бива. Но сега... имам чувството, че хокеят се е превърнал в...