– Работа – допълва Бобо, без да го погледне.
Амат кима.
– Сега изпитвам единствено страх. Идиотски ли звучи?
Бобо поклаща глава. Не говорят повече за това. Стрелят мълчаливо към вратата. Туп, туп, туп, туп, туп.
Бобо се прокашля и сменя темата.
– Мога ли да те питам нещо?
– Да?
– Човек как разбира дали има хубава пишка?
Амат се взира в Бобо, за да види дали се шегува. Като че ли не.
– Колко си пил?
Бобо се изчервява.
– Аз... просто си мислех за това. Нали всички момчета приказват за циците на момичетата. Чудя се дали те приказват така за нашите пишки. Откъде знаеш дали ти е хубав? Според теб това важно ли е за момичетата?
Амат изстрелва бързо три шайби. Бобо стои до него, грамаден като дърво и въпреки това притеснен като кутре в чакалнята на ветеринарен кабинет. Амат се усмихва и го потупва по рамото.
– Знаеш ли какво, Бобо? Според мен трябва да опиташ да не мислиш толкова. Би било добре за всички ни.
Бобо кима и се ухилва. Те са две момчета на по петнайсет и седемнайсет, които след десет години все още ще си спомнят тази вечер, когато се сприятелиха, докато всички останали празнуваха в къщата.
Нощта е ясна, а клоните на дърветата не помръдват. Стоят зад плевнята и пушат. Всъщност Бени почти никога не се напушва с непознати, в повечето случаи за него това е самотно и интимно занимание. Не знае защо точно тази вечер прави изключение. Може би заради присъствието, което басистът имаше на сцената. Сякаш се движеше в друго измерение. Беше нещо, което се стори познато на Бени. Или нещо, по което копнееше.
– Какво ти е на лицето? – пита басистът и посочва белега на брадата му.
– Хокей – отговаря Бени.
– Значи си fighter[35]?
Диалектът му подсказва, че не е от тази част на страната. Въпросът пък разкрива, че за пръв път идва тук.
– За да прецениш това, не търси белези по лицето. Търси белези по кокалчетата на ръцете – отговаря Бени.
Басистът дръпва дълбоко, после издухва перчема от очите си.
– От всички спортове, които не разбирам, хокеят най не ми е ясен.
Бени изсумтява.
– Басът не е ли за хора, които не могат да свирят на китара?
Смехът на басиста отеква като песен между дърветата и удря Бени както в главата, така и в гърдите. Има съвсем малко хора, които могат да постигнат такъв ефект. Хора, които са едновременно текила и шампанско.
– Винаги ли си живял в Хед? Не те ли хваща клаустрофобия в толкова малък град? – усмихва се басистът.
Погледът му блуждае ту срамежливо, ту жадно към устните на Бени. Бени оставя димът да се изцеди от дробовете му.
– Живея в Бьорнстад. В сравнение с него Хед е направо голям. Ти какво правиш тук?
Басистът свива рамене, опитва се да звучи равнодушно, но цялата му болка си проличава.
– Братовчед ми пее в бандата, техният басист е отишъл да учи някъде, затова ме попитаха дали искам да се преместя тук за няколко месеца и да свиря с тях. Страшно са некадърни, а хонорарът ни е каса бира, но аз тъкмо... приключих една лоша връзка. Имах нужда да се махна.
– Трудно би могъл да откриеш по-затънтено място – казва Бени.
Басистът се заслушва в дърветата, усеща плахите снежинки да се приземяват върху ръцете му. Гласът му се придвижва слепешката в тъмното:
– По-красиво е, отколкото си мислех. Тук.
Бени пуши със затворени очи. Ще му се да беше пушил повече. Тогава може би би посмял. Но сега просто казва:
– Не е като там, откъдето идваш.
Басистът вдишва дима от джойнта на Бени. Кимва, свел глава.
– Ще свирим пак следващата неделя. Ако искаш да дойдеш. Беше... Бих се радвал да се запозная с някого. Тук.
Черните му дрехи потрепват внимателно върху слабото му тяло. Движенията му се меки и леки, така освободени от напрежение, че той изглежда безтегловен. Кацнал е върху снежната покривка като някаква рядка птица, насред гора, пълна с хищници. Бени стиска фаса в дланта си, за да го изгаси, после прави две крачки назад.
– Трябва да тръгвам, преди сестра ми да е видяла, че стоя отвън.
– Биеш се с големи, здрави хокеисти, но те е страх от сестра ти? – усмихва се басистът.
Бени свива спокойно рамене.
– И теб би трябвало да те е страх. Кой, по дяволите, мислиш, че ме научи да се бия?