Средата на март е, но въпреки това сняг обгръща краката ѝ, докато тя се движи в мрака покрай пътя. Сълзите ѝ са топли, когато се отделят от клепачите, но още преди да паднат от брадичката, вече са замръзнали. „В този град не може да се живее, може само да се оцелява“, казва майка ѝ. Тези думи никога не са били по-верни.
Мая придърпва якето плътно около себе си. Така и няма да може да обясни как изобщо е съумяла да го вземе. Блузата ѝ е скъсана, кожата по врата и китките ѝ вече е потъмняла от синини с формата на пръсти. Чува гласа на Амат зад гърба си, но не забавя крачка, момчето прави още няколко несигурни стъпки в снега, преди да падне на колене, пиян и съкрушен. Извиква името ѝ. Мая най-накрая спира, обръща се със свити юмруци и се взира в него. Сълзите ѝ вече текат колкото от уязвимост, толкова и от гняв.
– Какво стана? – прошепва Амат.
– Ти как мислиш, мамка му? – отвръща тя.
– Ние трябва да... ти трябва...
– Какво? Какво трябва, Амат? Какво, по дяволите, трябва да направя АЗ?
– Да говориш с някого... полицията... или с когото и да е, трябва...
– Няма значение, Амат. Няма значение какво ще кажа, никой няма да ми повярва.
– Защо не?
Тя избърсва очи със задната страна на едната си ръкавица, която почернява от молива за очи. Сега Амат също плаче. На петнайсет години са, а целият им свят се е сринал само за една вечер. Подминава ги самотна кола, очите на Мая проблясват на светлината на фаровете. Щом колата отминава, нещо е изгаснало не само в погледа ѝ, но и вътре в нея.
– Защото това е шибан хокеен град – прошепва тя.
Амат остава на колене в снега, докато Мая се отдалечава по пътя. Последното, което подминава, преди нощта да погълне очертанията ѝ, е табелата „Добре дошли в Бьорнстад“.
Скоро този надпис няма да се отнася за нея.
Ана се прибира вкъщи. Смазаните панти на входната врата ѝ позволяват да влезе безшумно. Баща ѝ спи, а майка ѝ вече не живее тук. Момичето минава през кухнята и отива в складовото помещение. Кучетата я посрещат със студени носове и топли сърца. Прави това, което е правила хиляди пъти като дете, когато къщата миришеше на алкохол, а родителите ѝ си крещяха – отива да спи при животните. Защото те никога не са я наранявали.
Хората, които никога не са живели на място, където студът и мракът са нормата, а всичко останало е изключение, трудно могат да си представят, че е възможно да попаднат на измръзнал до смърт човек, който е разкопчал якето си, а може би дори се е съблякъл гол. Но когато ти е много студено, кръвоносните съдове се свиват и тялото опитва с всички сили да попречи на кръвта да стигне до измръзналите крайници и по този начин да се изстуди, преди да е тръгнала обратно към сърцето. Малко като хокеен отбор, който играе с един играч по-малко заради наказание: тогава е важно да се приоритизират ресурсите, да се браниш, да предпазваш сърцето, дробовете и мозъка. Когато защитата ти най-накрая се разкъса, когато премръзнеш, това нарушава играта ти, вратарят ти губи ориентация, дефанзивните играчи спират да комуникират помежду си и частите на тялото, които по-рано са били изолирани, внезапно отново заработват. Именно тогава, когато топлата кръв от тялото се влее в измръзналите ти крака и ръце, усещаш екстремен прилив на топлина. Това те разтърсва, втълпяваш си, че ти е горещо, и започваш да се събличаш. После изстудената кръв се връща в сърцето и всичко приключва. Почти всяка година някой жител на Бьорнстад, който се прибира пиян след парти, решава да мине напряко през езерото или пък се изгубва в гората. Спира да си почине само за минутка и на следващата сутрин го откриват безжизнен в някоя пряспа.
Като малка Мая често си мислеше колко е странно, че майка ѝ и баща ѝ, двамата най-прекомерно загрижени родители в цялата Вселена, са избрали да живеят точно тук. На място, където самата природа ежедневно се опитва да убие дъщеря им. По-късно осъзна, че всички предупреждения като „не върви по леда без придружител“ или „не ходи сама в гората“ всъщност благоприятстват интереса към отборните спортове. Всички деца в Бьорнстад израстват с постоянното напомняне, че рискуват да умрат, ако са сами.
Опитва да се обади на Ана, но тя не вдига. Не успява да събере смелост да мине по голямата улица в центъра на града, затова се сгушва в якето си и тръгва по тесния път през гората.
Когато колата я подминава в мрака и спира на петдесет метра пред нея, паниката я обзема с пълна сила. Адреналинът в тялото ѝ реагира незабавно с убеждението, че някой ще изскочи навън, ще я сграбчи и ще ѝ причини всичко повторно.
Едно от многото неща, от които момичето бе лишено тази нощ, е мястото, където няма нужда да се страхува. Всички си имаме такова безопасно място, докато не ни го отнемат. И никога не можем да го получим обратно. От сега нататък Мая ще изпитва страх навсякъде, където отиде.