Един от спонсорите поглежда раздразнено часовника си.
– Не би ли трябвало вече да е тук?
Телефонът на президента се плъзга между потните му пръсти.
– Сигурно е на път. Мисля, че трябва да закара децата си на училище.
Спонсорът се усмихва снизходително.
– Сигурно жена му, адвокатката, има по-важна среща от него, както обикновено. За Петер това хоби ли е, или работа?
Един от членовете на ръководството се прокашля, отчасти на шега, отчасти – не:
– Трябва ни спортен директор, който е ботуш, не чехъл.
Спонсорът се ухилва и предлага:
– Може да назначим жена му вместо него? Може би обувка с висок ток също ще свърши работа?
Мъжете в стаята се смеят. Смехът им отеква чак до тавана.
Петер се насочва към кухнята в търсене на съпругата си, но вместо нея среща Ана, най-добрата приятелка на дъщеря си. Тя прави смути. Или поне на него така му се струва. Кухненският плот е покрит с враждебна розова смес, която капка по капка се приближава до ръба, готова да нападне, победи и анексира паркета. Ана си сваля слушалките.
– Добро утро! Миксерът ви е адски сложен!
Петер диша много дълбоко.
– Здрасти, Ана. Дошла си... рано.
– Не бе, аз спах тук! – отговаря тя безгрижно.
– Отново? Това е... четвърта нощ подред?
– Не ги броя.
– Да, забелязвам. Благодаря. Но не ти ли се струва, че е време все пак да се прибереш у вас и... не знам. Да си вземеш нови дрехи от гардероба или нещо такова?
– Не, няма проблеми. Взела съм си всички дрехи тук.
Петер разтрива врата си и полага сериозни усилия да изглежда поне отчасти толкова ентусиазирано, колкото Ана.
– Колко... хубаво. Но... татко ти не се ли е затъжил вече за теб?
– Споко. Говорим си по телефона и така нататък.
– Разбира се, разбира се, но имам предвид, че в някой от близките дни може би трябва да се прибереш и да поспиш в собственото си легло? Може би?
Ана натиква твърде голямо количество неразпознаваеми замразени плодове в миксера и зяпва Петер учудено.
– Окей. Но ще е адски непрактично, понеже всичките ми дрехи са тук.
Петер дълго време стои и я гледа. После Ана пуска миксера, без да сложи капака. Петер се обръща, отива в антрето и с рязко покачващо се отчаяние се провиква:
– СКЪПА!
Мая още лежи в леглото си, дърпа бавно струните на китарата и оставя тоновете да отекват между стените и тавана, все по-самотни и по-самотни, докато накрая се разтворят в нищото. Като малки, изолирани викове, търсещи компания. Чува Ана да вилнее в кухнята, а после родителите си да се разминават объркани в антрето. Татко изглежда сънен и изненадан, сякаш всяка сутрин се буди на непознато място, а мама е целеустремена като косачка с дистанционно управление, чиято система за разпознаване на препятствия е дала на късо.
Казва се Мира, но никога не е чувала някой в Бьорнстад да произнася името ѝ. Накрая се предаде и просто ги остави да я наричат „Миа“. Хората тук говорят толкова пестеливо, че явно не искат да пилеят дори отделни съгласни. Първоначално Мира се шегуваше, като отговаряше „Имаш предвид Пете?“, когато някой в града питаше за мъжа ѝ. Но всички просто я поглеждаха сериозно и повтаряха: „Не. Петер!“. В Бьорнстад иронията замръзва във въздуха, както всичко останало тук. Така че сега Мира се шегува сама, като отбелязва наум, че децата ѝ носят образцово оскъдните откъм съгласни имена „Лео“ и „Мая“, така че няма опасност главата на някой служител в гражданския регистър да се взриви, като ги прочете.
Крачи из къщи по строго определен маршрут, облича се и в същото време пие кафе, като не спира да се движи напред, минавайки последователно през банята, антрето и кухнята. Вдига блуза от пода в стаята на дъщеря си и я сгъва с едно движение, без да спира и за миг с увещанията, че е време Мая да остави китарата и да стане.