Бени я мярва сънено през прозореца на автомобила. Никой не минава доброволно по този път през нощта, а освен това той забелязва, че момичето куца. Кара Катя да спре и се втурва в мрака още преди колата да се е подчинила. Мая се скрива зад едно дърво. Не може да остане така повече от минута, минусовите температури те карат да се движиш, за да поддържаш кръвообращението си, независимо дали искаш, или не. Бени ловува в тези гори със сестрите си още откакто порасна достатъчно, за да държи пушка, така че я забелязва. Тя знае, че той я вижда. Катя се провиква от колата, но за изненада на Мая, Бени виква в отговор:
– Няма нищо, сестра ми. Извинявай... Видях... стори ми се, че... уф, сигурно просто съм препушил!
Мая гледа право към него, той стои на десет крачки от нея, пръстите на краката ѝ измръзват също толкова бързо, колкото и неговите. Но той просто кимва в тъмното, обръща се и изчезва.
Знае твърде добре какво е да се криеш, така че не би издал друг човек, който го прави.
Докато червените стопове на колата се отдалечават в нощта, Мая остава скрита зад дървото, подпряла чело на ствола му. Плаче истерично, без глас и без сълзи. Сърцето ѝ спира да бие, въпреки че тя още стои на крака.
Има хиляди начин да умреш в Бьорнстад. Особено отвътре.
23
Петер и Мира се събуждат щастливи. Засмени. Именно този момент от деня ще си спомнят впоследствие и ще се ненавиждат заради това. Най-ужасните събития в живота ни имат такъв ефект: винаги си спомняме, по-ясно от всичко останало, последните щастливи мигове, преди всичко да рухне. Секундата преди удара, витрината на бензиностанцията малко преди катастрофата, последното къпане в морето, преди да се върнем от почивка и да ни поставят диагноза. Паметта ни ни принуждава нощ подир нощ да се връщаме именно към най-хубавите моменти и да се питаме: „Можех ли да постъпя различно? Защо обикалях безгрижно, без да се замисля? Ако знаех какво ще се случи, дали щях да успея да променя нещо?“.
Всички хора имат хиляди желания, преди да им се случи трагедия, но след това имат само едно. Когато се роди дете, родителите си мечтаят то да бъде колкото се може по-уникално, докато не се разболее, след което единствената им мечта е отново всичко да е както преди. В продължение на няколко години след смъртта на Исак, Мира и Петер изпитваха пронизващи угризения на съвестта всеки път, когато се смееха. Все още се случва да се сепнат засрамено, когато изпитат щастие, чудейки се дали не е предателство все още да са живи, след като детето им ги е оставило. Един от най-страшните ефекти на мъката е, че тълкуваме липсата ѝ като егоизъм. Не може да се обясни какво е нужно, за да продължим живота си след погребението, да съберем парченцата от семейството и отново да ги съединим. Така че за какво се молим в крайна сметка? За един хубав ден. Просто един хубав ден. Няколко часа загуба на паметта.
Ето защо днес, сутринта след хокейния мач, Петер и Мира се събуждат щастливи. Засмени. Той си подсвирква в кухнята, тя излиза от банята и двамата се целуват по онзи начин, по който се целуват възрастните, когато забравят, че са родители. Лео, който е на дванайсет, излиза отвратено от стаята. Мама и татко се смеят, допрели устните си. Просто един хубав ден.
Мая ги чува от стаята си. Лежи, увита плътно с одеялото си. Още дори не са открили, че си е у дома, мислят си, че спи при Ана. Когато отворят вратата и я погледнат учудено, тя ще им обясни, че е болна. Облякла си е два ката спортни дрехи, за да е сигурна, че челото ѝ ще е достатъчно горещо. Не може да им разкаже истината, сърце не ѝ дава да им го причини, знае, че не биха го преживели. Не разсъждава като човек, подложен на престъпление, а като човек, извършил такова. Мисли си единствено, че никой никога не бива да разбере, че трябва да премахне всички доказателства. Така че, когато татко откара Лео на тренировка, а мама отиде до магазина, Мая ще се измъкне от леглото и ще изпере дрехите, с които беше вчера, за да не види никой петната. Ще пъхне скъсаната блуза в найлонова торбичка и ще тръгне към вратата. Но там ще се спре и няколко часа просто ще стои разтреперана от страх, без да смее да отиде до кофата за боклук.
Хиляди желания вчера, едно-единствено днес.
Трите сестри на Бени винаги са общували по различен начин. Най-младата, Габи, говори, а средната, Катя, слуша. Адри, най-голямата, крещи. Ако имаш три по-малки братя или сестри, а татко ти отиде в гората с пушката си, порастваш по-бързо, отколкото би трябвало, и може би ставаш по-суров, отколкото ти се иска в действителност.