– Бьорнстад. Казва се Амат и е от Бьорнстад.
Погледът на ученика блуждае. Бобо го пуска, но веднага след това отново блъска главата му в шкафчето и го пита, допрял лице плътно до неговото:
– Откъде е?
– Бьорнстад! Бьорнстад!!! По дяволите... просто се шегувах, Бобо!
Бобо се отдръпва и двете по-големи момчета побягват. Бобо помага на Амат да стане. Опитва да помогне и на Закариас, но Закариас блъсва ръката му. Бобо не казва нищо.
– Благодаря – смотолевя Амат.
– Сега си един от нас. А с нас никой не се закача – усмихва се Бобо.
Амат поглежда Закариас. Носът на приятеля му кърви.
– Аз... или... ние...
– Трябва да влизам в час. Но ще се видим на обяд, обикновено всички съотборници седим на една маса. Ела при нас! – прекъсва го Бобо и изчезва.
Амат кимва след него. Когато се обръща, Закариас вече е извадил якето и чантата си от шкафчето и е тръгнал към изхода.
– По дяволите, Зак! Чакай! Хайде, той ти ПОМОГНА!
Закариас спира, но не се обръща. Не иска Амат да види сълзите му, когато казва:
– Не. Помогна на теб. Побързай, звезда. Новият ти отбор те чака.
Вратата се затваря. Съвестта, вината и чувството за несправедливост заливат Амат. Ако не се боеше толкова да не се контузи и да пропусне финала, би стоварил юмрука си право върху някое от шкафчетата. Вдига телефона си от пода. Звъни отново.
Бени се е запътил към класната стая, но минава покрай тоалетните тъкмо когато Кевин излиза от една от тях, което му идва като лакът откъм сляпото петно. Защото знае, че приятелят му никога не ходи до тоалетна в училище. Кевин върви забързано, но Бени спира на място. Не е лесно да му прости, но въпреки това стои в коридора с полуотворена уста и полузатворени очи. Кевин избягва погледа му, все едно Бени не съществува.
Откакто двамата се помнят, всички, които ги видят да играят, казват, че те сякаш са настроени на една и съща честота, която само те могат да доловят. Не е нужно да се виждат на леда, за да знаят къде се намира другият. Никога не са могли да го обяснят с думи, но каквато и да е била тайната честота, сега чуват единствено шум. Кевин върви покрай стената на коридора, скрит зад Лют. Останалите юноши автоматично ги обграждат от всички страни. Бени никога не е знаел какъв би бил, ако не беше част от отбора, но започва да осъзнава, че скоро ще разбере.
Когато Кевин, Лют, Бобо и другите влизат в класната стая, Бени остава отвън и опитва да не доказва на света, че в живота му има още неща за разрушаване. Наистина опитва.
Докато преброява учениците, Жанет поглежда през прозореца и вижда Бени да пали цигара на двора, да се качва на колелото си и да го подкарва към пътя. Учителката дълго се колебае. Накрая все пак отбелязва името му в списъка с присъстващите.
Ана увеличава яркостта на дисплея докрай, отваря всички приложения и пуска филм, преди да остави телефона в шкафчето си. Държи се като алкохоличка, която изпразва дома си от всички бутилки. Знае, че няма да издържи цяла сутрин и накрая ще опита да се обади на Мая. Затова се уверява, че дотогава батерията ѝ ще е паднала и ще бъде невъзможно да позвъни.
В този ден няма значение кой до кого седи на обяд. Всички се хранят сами.
26
Петер седи на една пейка в празната съблекалня на юношите. Една от бележките с драматични, мотивиращи сентенции е паднала на пода, намачкана и покрита с отпечатъци от обувки. Петер я прочита отново и отново. Спомня си как Сюне я залепи на стената. Петер тъкмо се беше научил да чете.
Беше дете, тръгнало право към пропастта, но хокеят го откри. Сюне го издърпа на повърхността, а клубът го задържа там. Майка му умря, докато Петер още беше в долните класове, а баща му вечно блуждаеше между весел пияница и зъл алкохолик. Ако дете в такава ситуация намери за какво да се хване, то се държи и не пуска, докато кокалчетата му побелеят. Сюне винаги беше до него, при победите и при загубите, в Бьорнстад и на другия край на света. Когато се появиха контузиите, когато кариерата му приключи, когато погреба баща си и сина си в рамките на една година. Сюне бе този, който му се обади и каза, че един клуб има нужда от помощта му. А Петер имаше нужда да почувства, че може да спаси нечий живот.
Знае каква тишина настава, когато хокеят ти каже, че краят е дошъл. Колко бързо започват да ти липсват ледът, съблекалнята, момчетата, пътуванията, сандвичите от бензиностанциите. Знае как неговото собствено седемнайсетгодишно аз гледаше на трагичните, застаряващи бивши играчи, които се мотаеха около залата и разправяха за славните си дни, привличайки все по-малко заинтригувани слушатели с всеки изминал сезон. Работата като спортен директор му даде възможност да продължи да живее в отбор, да изгради нещо по-голямо, нещо, което да го надживее. Но позицията носеше със себе си и отговорности: трябваше да взима трудни решения. Да живее с болката.